Сюзън Джонсън: Грехопадение

— Така се радвам, че се появихте — изрече тя простичко. — Причината няма значение. Оценявам всичко, което стори за мен.

— Удоволствието е мое — измърмори Паша. — Как можех да те оставя там в…

Влезе един прислужник с бутилка шампанско.

— Остави го, Жул! — Паша се надигна, за да поеме шампаниерата с леда. — Ще се оправим сами. О, от специалните бутилки! — Кимна одобрително, а след като вратата се затвори с тихо изщракване, я погледна отново. — Как се казваш, все пак?

— Беатрикс.

Застина за миг, както се занимаваше с тапата.

— Нямаш вид на никаква Беатрикс.

— Точно така изглеждат Беатриксите — усмихна се тя на възражението му. — Вкъщи ме наричат Трикси.

— Ето. Знаех си, че трябва да се казваш другояче. Ти си съвършената Трикси.

— И на теб ти отива Паша.

Това бе първата лична забележка от нейна страна. Той се окуражи.

— Дедите ми по майчина линия са руснаци.

— Колко екзотично! Моето семейство е от Кент. Или поне беше. — Все забравяше, че семейството й вече го няма — особено в мигове като този, когато мислите й бяха заети с друго и не си беше вкъщи, за да чувства болезнено липсата.

— Моето е в Париж. Тази вечер видя баща ми. Подаде й чаша шампанско. — За твоя успех! — Вдигна чаша към нейната.

— Предпочитам да не се бях захващала — изрече тя с горчива усмивка и също вдигна чаша. — Наистина искам да се прибера у дома при сина си.

Заговориха за деца. Паша сподели, че има четирима по-малки братя и сестри и че най-малкият е петнадесетгодишен. Трикси му довери, че синът й е четиригодишен и твърде умен за възрастта си. Докато говореше за нещата, които най-много обича да прави, и за любимото му конче, усмивката не слизаше от лицето й. Отделиха известно време и за спомени около детските си понита. Така той си изясни някои подробности относно произхода й. Единствено дете на земевладелец, достопочтената Беатрикс Гросвенър прекарала идилична младост в Кент. Не обели и дума обаче нито за съпруга си, нито за бащата на детето, а и той не желаеше да я разпитва. Когато засегнаха темата за парите, необходими й да се върне в Англия, тя се извини за опита си да го измами.

— Задръж ги — предложи Паша. — Купи нещо на Крис.

— Много си мил! — Беше се стоплила от огъня, от виното и от приятелското отношение на домакина. От това, че се беше измъкнала от Ланжелие. За парите щеше да мисли по-късно.

След малко се засмя на нещо, изречено, от него, и той остана очарован. Беатрикс се отпусна в креслото си, усмихна се топло и искрено и погледите им се срещнаха за миг.

Сигурно е от виното, помисли си тя, стъписана от неочакваното желание, което изпита.

Първо ще разкопчая малките перлени копчета, представяше си той, забелязал пламването на прекрасното й лице. Много бавно… А след това.

— Огънят е толкова красиво нещо — изрече ненадейно Беатрикс, разтърсена от неочакваните усещания и от тъмния горещ поглед на Паша. — Толкова е приятно в хладната вечер. Тази стая ми напомня за дома… Не разточителството на Ришельо, разбира се — добави нервно, — а тишината и топлината й. — Откъде намирате ябълкови цепеници в центъра на града?

— Не знам точно. — Беше доволен от оживлението й и от порозовяването на страните й. Погледът му не се отместваше от сключените й в скута ръце. — Да попитам ли Жул?

— О, не… Всъщност не е важно. Исках само да кажа… че… Непременно ли трябва да ме гледаш така?

— Много си красива! — Усмихна се едва доловимо. — Омагьосан съм. — Дали наистина бе толкова непорочна? Или сочната метреса на Ланжелие просто играеше до съвършенство ролята на наивница? Тази преливаща женственост изглеждаше просто несъвместима с невинността.

— Спомена, че вечерята ще пристигне всеки момент.

Разбира се, че не беше споменавал такова нещо. Дори беше внимавал да не го спомене.

— Скоро. Нека ти долея още малко шампанско.

— Не!

Резкият й отказ обаче завърши с колеблива вибрация и когато се наведе да долее в чашата й, тя не го спря.

— Шампанското е почти универсално лекарство — успокои я той.

Беатрикс заби нокти в дланите си, потискайки непреодолимото желание да се пресегне и да го докосне. Тялото му бе толкова близо, че в мислите й се възцари пълен безпорядък — неустоима мъжественост, изумително широки рамене под скъпа копринена риза, изваяни мускули на бедрата, първична сила на големи ръце, обхванали бутилката и нейната чаша.

— Седни си на мястото — изрече тя напрегнато с нисък глас.

Погледът му я обходи смаяно, после остави, чашата й на масата и с леко кимване се отпусна в стола си.