Джоан Джонсън - Кид

— Аз имам да върша работа. Просто ми съобщи каквото решиш, — и излезе от задната врата.

В последвалата тишина Анабет попита:

— Какво ще правим сега?

— Аз отивам да търся Клер. Сам.

Очите на Анабет бяха тревожни.

— Ти няма да я намериш.

— Не и ако не се опитам.

— Аз идвам с теб.

— Не! Ти ще стоиш тук, докато се върна. Шъг ще ти даде всичко, от което имаш нужда.

— Аз не мога да остана тук, Джейк. Забрави ли, че законът ме търси?

Джейк се почувства така, сякаш го удариха в корема. Тя току-що отмъстително му напомни, че той е влюбен в една престъпница, която се беше заклел да изпрати в затвора. На която бе писано да увисне на бесилката. Даже, ако той искаше да претендира, че нещата са различни, тя не го правеше.

— Много добре — каза той. — Ще тръгнем, когато поспим малко и си приготвим провизии.

Анабет плъзна ръка зад тила на Джейк, за да привлече надолу устата му и да го целуне. Устните й бяха меки като крила на пеперуда срещу неговите.

Джейк откъсна уста от нейната.

— Това за какво беше?

— Защото ме взимаш с теб.

Очите му бяха празни, а гласът груб.

— Ти не ми даде никакъв дяволски шанс за избор.

Джейк я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Щом те щяха да бъдат свързани с тази безбожна връзка, тогава той щеше дяволски сигурно да вземе каквото искаше — каквото имаше нужда — от нея, докато можеше.

На фона на признаците на наближаващата зима, Клер прекарваше повечето от дните си, събирайки зрели дренки, боровинки и сухи дърва. Но тя наблюдаваше внимателно Уолф, който започна обучението на Пакостника, което щеше да го превърне в един страховит воин апах.

Тя почувства облекчение, защото макар и Уолф да направи истински лък на Пакостника, той даде на малкото дете къси дървени стрели с дървени върхове, за да се упражнява. Тя го чу да казва на Пакостника:

— Ти можеш да ловуваш птици или катерици, или каквито малки животни откриеш. Ще трябва да пълзиш по корем, за да се промъкнеш до едно диво същество, защото то ще те види веднага, щом го зърнеш и ти. Така ще се движиш като дивото животно, което трябва да е тихо, за да оцелее. Един воин научава тези неща.

От дълго време Пакостникът не беше донасял нищо в къщи за гърнето. Клер забеляза, че детето е нетърпеливо и често плаши животните, преди да успее да пусне стрелата си. Накрая дойде денят, в който Пакостникът уби една белка. Той я донесе направо при Уолф, който му каза:

— Един ловец трябва да изяде цяло суровото сърце на първата си жертва, за да е сигурен, че винаги ще бъде добър с лъка си.

Очите на Клер се разшириха от ужас при мисълта, но един поглед на Уолф бе достатъчен, за да задуши всеки неин евентуален протест. Тя не можа да гледа как Пакостникът направи това, което му каза воинът апах. Клер си напомни, че яденето на сурово месо при апахите се подразбираше от само себе си. Само че тя трябваше да се насили да мисли за нещо друго, когато Пакостникът се обърна, за да й се усмихне с кървавата си уста.

Клер усети как сърцето й подскочи, когато Уолф постави ръка върху рамото на момчето, за да го похвали. Ясно беше от изпълнения с възхищение поглед на Пакостника, че той би умрял заради Уолф. Да бъде похвален от идола си бе велик момент в живота му.

Това беше само първият от много такива моменти. Уолф изискваше Пакостникът да тича от селото до една далечна планина и обратно, без да се спира за вода.

Отначало Клер помисли, че това искане на Уолф е невероятно жестоко.

— Ти не можеш да караш това дете да тича по целия път до онази далечна планина и обратно, без да пие вода. Той ще умре от жажда!

— Той ще трябва да постави в устата си едно камъче. То ще го предпази от жаждата.

— Ами ако го глътне? — попита Клер.

Уолф се усмихна.

— Тогава ще му стане тежко на стомаха.

— Ти не можеш да допуснеш това!

Уолф я хвана за раменете и я погледна надолу с тъмните си очи.

— В земята на апахите един мъж трябва да може да изминава големи разстояния без вода.

— Той е само едно момче!

— Той ще измине разстояние, подходящо за едно момче. Когато стане мъж, ще отива много по-надалеч.

Клер спореше с Уолф, но той остана непреклонен. Тя стоя стоически в светлината на разсъмването, когато Пакостникът започна своето изпитание. Тя все още стоеше там и го чакаше да се върне по тъмно същата нощ. Устните му бяха изсъхнали и той залиташе, но го направи.

Клер му предложи вода, но той отказа, като каза, че трябва първо да види Уолф. Когато индианецът постави ръка върху рамото на момчето, Клер видя как умората на детето изчезна.