Джоан Джонсън - Кид

Едно бебе с баща апах. Едно дете, което щеше да бъде възпитано да стане воин апах, ако е момче, или ако е момиче, да очаква работа от изгрев до мрак, за да създаде дом за индианското си семейство.

Тя не би направила това! Не можеше да го направи! Това щеше да означава да прекара остатъка от живота си сред апахите или да отведе един мелез сред белите, ако Джейк някога я спасеше. Или, да пази Бог, да остави след себе си още едно дете, за да прекара то живота си сред диваците.

Само че Клер вече знаеше, че те не бяха диваци. Индианците се смееха, играеха и обичаха като всяко бяло семейство. Те предпочитаха пред засаждането на растения ловуването и събирането на храна. Да, те бяха жестоки с враговете си, но такива бяха и белите.

Клер не можеше да избяга и там нямаше никой, който можеше да каже на Уолф, не. Тя можеше да се бори с него, но не се съмняваше кой щеше да спечели тази битка. Довечера той ще дойде; при нея. Клер почувства, как една тръпка на страх — или това бе очакване — премина надолу по гръбнака й. Уолф беше мъжествен Той щеше да я държи в леглото, докато не й направи дете. Тя не се съмняваше в това.

Бог да й е на помощ, но тя чакаше това — и го желаеше — всеки ден през дългото горещо лято и студената есен. Тя не разбираше желанието си за индианеца, а само знаеше, че то гори в нея. Но й се струваше грешно да се обърне в ръцете му през нощта. Неговите хора откраднаха сина й. Той я открадна и я направи своя робиня. А тя беше вдовица по-малко от година.

Клер можеше да отрече пред Уолф чувствата си, но това не означаваше, че ги нямаше. Сега той й каза, че ще се съединят, не защото я желаеше или тя него, а за да направят едно дете, което да замени онова, което тя загуби. Тя желаеше Уолф. Искаше и детето. Но за да ги има и двамата, трябваше да се откаже от надеждата да се върне в света, който остави зад себе си.

За пръв път Клер си позволи да си представи какво щеше да бъде, ако останеше да живее сред индианците през целия си живот. Само че това нямаше да бъде целият й останал живот. Бе само въпрос на време, преди войниците да принудят апахите да живеят в резерват. На диваците нямаше да е позволено да нападат и плячкосват увеличаващия се брой бели домове в околността.

Скоро начинът на живот на Уолф щеше да свърши. Какво ще се случи с нея тогава? Какво би станало с Белия Орел и Пакостника — и нейните собствени деца — мелези, ако ги имаше?

Ние можем да отидем в Уиндоу Рок.

Но тя беше на път да изгуби Уиндоу Рок. Освен, ако Джейк не намереше откраднатото злато на Сам. Или може би Джейк е измислил начин да запази ранчото и без златото. Тя знаеше, че Джейк щеше да се зарадва на завръщането й, но щеше ли също така да се зарадва на един съпруг апах и деца — мелези?

Свечери се твърде бързо. Клер помисли да избяга, но знаеше, че няма да стигне далеч, преди Уолф да я настигне. Тя трябваше да посрещне съдбата си. Нямаше да моли за милост. Но нямаше и да се отдаде доброволно.

Клер разбра, когато влезе във вигвама, след като изядоха вечерята си, че Уолф не е променил решението си. Той беше изпратил Пакостника да стои при Нощното Пълзене. Те бяха сами във вигвама с цялата нощ пред тях.

— Мисли ли за това, което казах тази сутрин? — попита Уолф.

— Не съм мислила за нищо друго — отговори Клер с тих глас. — Тя внезапно забеляза капките пот по горната устна на Уолф и пулсиращата вена на гърлото му. Той изглеждаше блед. Това изобщо не беше воинът завоевател, когото тя очакваше. Това го правеше да изглежда по-достъпен.

— Ти сигурен ли си, че искаш да направиш това? — попита Клер.

За секунда цялата му ранимост изчезна от вида му. Един воин апах стоеше там, където само преди момент тя видя един обикновен несигурен човек. Мускулите на Уолф се свиха и очите му се стесниха.

— Аз не казвам това, което не мисля.

Клер потърси по лицето му някакъв знак на съмнение.

— Никога ли не си променял решението си? Никога ли не си правил грешка?

— Аз не греша за това.

— Ти изобщо не ме попита какво чувствам за твоето решение.

— Твоите чувства нямат значение за мен.

— Въпреки, че аз ще бъда тази, която ще роди детето ти?

— То ще бъде и твое дете. Твърде много приказки изприказвахме. Ела тук при мен.

— Не. — Клер вдигна брадичка и отвърна на погледа, черен като нощта. Тя не можеше да отрече даже пред себе си, че го желаеше. Но нямаше доброволно да направи стъпките, които можеха да я свържат с него завинаги.

— Ела тук — каза Уолф с тих глас, пълен с предупреждение.