Джоан Джонсън - Кид

Когато започнаха търсенето на индианското село, Анабет не предложи услугите си за откриване на следите, защото изглеждаше, че Джейк няма нужда от тях. Джейк даже не притежаваше преимуществото от носа на Кучето, защото животното все още не можеше да ходи. Докато седмиците отминаваха, Джейк все повече се отчайваше и поиска мнението на Анабет за следите, които намери.

Джейк често откриваше следи от мокасини, но те неизменно изчезваха в каменистата почва. Те веднъж чуха, как един вълк зави и Анабет обясни, че това е сигнал, с който членовете на група пръснати индианци се свързват един с друг. Те препуснаха към звука, но следите отново изчезнаха сред скалите.

Джейк се развълнува в деня, в който забелязаха сигнали от дим, но Анабет обясни, че разстоянието до тях е толкова голямо, че апахите ще бъдат отдавна изчезнали, когато те се доберат до мястото.

— Можеш ли да кажеш какво съобщават? — попита Джейк.

— Ако димът се издига от планински връх като този, обикновено сигнализира, че наоколо има чужди хора — каза Анабет.

— Нас ли имат предвид?

Анабет наблюдаваше дима. Втори огън беше запален в дясно от първия.

— Те питат кои сме ние — каза тя. — Дали сме приятели или врагове.

Джейк свали шапка и прекара пръсти през косата си.

— Можем ли да им отговорим?

— Ти какво би отговорил? Приятел ли си… или враг?

— Нито едното, нито другото — измърмори Джейк.

— Тогава ще е по-добре да не отговаряме — каза Анабет.

— Ние никога няма да намерим Клер — каза Джейк с отвращение.

— Няма, ако Уолф не желае да бъде открита — отговори Анабет с тих глас.

— Аз не се отказвам.

— Не ти казвам да го направиш.

— Хайде да вървим.

— Къде? — попита Анабет. — Последните следи, които проследихме, изчезнаха нагоре в планините.

— Към източника на този димен сигнал.

— Там няма да има никой.

— Там ще има следа — изръмжа Джейк. — Някой все някога ще направи грешка и аз ще бъда там, за да я видя.

Анабет не продължи да спори, а само яхна коня си и го последва. Те стигнаха далечната планина по здрач. Имаше твърде малко светлина, за да може Джейк да забележи каквито и да е евентуално оставени следи. Въздухът беше хладен, но не студен. И бе тихо, твърде тихо.

Джейк огледа околността с разтревожен поглед. Косата му на тила настръхна. Имаше някой наоколо. Не съвсем близо, но достатъчно близо.

— Ние ще прекараме нощта тук — каза той.

— Много добре. — Анабет беше изтощена. Денят бе дълъг, но тя имаше и по-дълги дни през, последните няколко седмици, откакто бяха на път, без да се почувства така изморена. Но тя нямаше намерение да признае умората си пред Джейк и да му даде извинението, което търсеше, за да я върне в ранчото.

— Аз ще събера малко дърва — каза тя.

Джейк разседла конете, изтри ги и ги спъна един до друг. Анабет все още не се беше върнала, така че той направи кръг от камъни за огнището и разстели постелките и одеялата. Когато видя, че тя все още не се връщаше, тръгна да я търси.

Джейк намери Анабет в безсъзнание, с наръч дърва до нея.

— Кид? Анабет? — Той я разклати, но очите й оставаха затворени. Сърцето му се качи в гърлото. Бързо се огледа наоколо за някакви следи от нападателя й, но по пясъчната почва нямаше следи от мокасини. Той я вдигна на ръце и бързо се върна в лагера, където я положи върху едната постеля. Остави я само, за да намокри банданата си с вода от манерката, после се върна и постави мократа кърпа върху челото й.

Когато от това не последва резултат, Джейк я вдигна на ръце и я залюля.

— Какво не е наред, Кид? — прошепна той. — Какво се случи? — Лицето й беше бледо, а пулсът едвам се напипваше.

Тогава той помисли за ухапване от змия. Огледа я от главата до петите, търсейки някаква рана, която можеше да обясни какво й се е случило. Отново намокри банданата и я притисна до устните й, насилвайки я да преглътне няколко капки вода.

Накрая клепачите й потрепнаха. Тя разклати глава настрана и ръцете й се вдигнаха, за да махнат кърпата, която той отново бе поставил на челото й.

— Джейк?

Той я гледаше в очите, които бяха объркани и малко уплашени.

— Аз те намерих в безсъзнание. Какво стана, Кид? Падна ли? Нападнаха ли те?

— Не… аз… — Тя се беше навела, за да вдигне парче дърво, зави й се свят и тогава… трябва да е припаднала.

— Кид? — Гласът на Джейк беше нетърпелив и разтревожен. — Какво се случи?

— Аз… трябва да съм припаднала — призна тя.

— Защо? Нещо уплаши ли те?