Джоан Джонсън - Кид

Тя с облекчение откри, че Счупеният Крак не беше лош баща и че индианската майка на Джеф, Силният Плач, бе една добра жена. Но това представляваше малка утеха, защото тя искаше да бъде майка на собствения си син.

Започна да се отчайва, че никога няма да може да го стигне. Така един ден, когато Белият Орел излезе сам на лов, тя го последва. Това, че момчето откри веднага присъствието й, показваше колко добре е тренирано.

Той се обърна и заговори с нея на апахе.

— Стой далеч от мен. Аз не искам да говоря с теб думите на белия човек.

Тя заговори на апахе, надявайки се, че ще го накара да остане и да я изслуша. Речта й бе накъсана, защото постоянно търсеше думи, с които да изрази мислите си.

— Спомняш ли си времето, когато ти не живееше с апахите?

Белият Орел я гледаше враждебно.

— Истинският ми живот започна, когато Счупеният Крак ме доведе тук, за да стана негов син.

— Ти имаше друг баща. Помниш ли го?

Белият Орел кимна рязко.

— Той е мъртъв сега — каза Клер. — Тя наблюдаваше внимателно за някакъв знак, показващ огромната загуба, която знаеше, че това щеше да представлява за едно малко момче на име Джефри. Чертите на това момче останаха каменни.

— Аз съм майката, която те роди — продължи упорито тя. — Мислех, че си бил убит от апахите. Не знаех, че си жив, иначе щях да те търся, докато те намеря.

Имаше едно леко потреперване по брадичката на момчето, но то стисна челюсти, за да го спре. Това беше първият признак, който Клер видя, показващ, че Джеф изпитваше някакви чувства към случилата се трагедия — че нейният син изпитваше някакво съжаление поради факта, че диваците са го отвлекли от двама обичащи го родители и са го хвърлили в един груб и чужд свят.

Той ме помни! Той е искал ние да го намерим!

— Моите бели родители не ме искат повече — каза Белият Орел.

— Кой ти каза това?

— Счупеният Крак каза, че ако ти си ме искала, щяла си да дойдеш за мен.

— И ти му повярва? — попита недоверчиво Клер. — Единствената причина, поради която аз никога не те потърсих, беше, защото мислех, че си мъртъв!

— Твоят син е мъртъв — каза Белият Орел с финална нотка в гласа. — Само синът на Счупения Крак е жив. Махни се, жено на Уолф! И не ме тревожи повече.

С това, Белият Орел се обърна и се затича към селото.

Клер знаеше, че е безполезно да го последва. Тя вече бе предупредена да стои далеч от него и беше сигурна, че ще я накажат, ако я видеха да го преследва. Клер и така не можеше да е сигурна, че той нямаше да каже на индианските си майка и баща какво се случи тук.

Тя не се тревожеше, че ще я накажат за това, че е разговаряла с него. Ако я набиеха, може би щеше да може да излее непролятите за сина си сълзи. Но защо да плаче, когато той беше добре, цял и щастлив?

— Аз си го искам обратно. Той е мой син! Аз съм го родила и съм го кърмила с гръдта си. Аз държах мъничките му ръце, когато правеше първите си стъпки. Аз искам да го видя как пораства и става мъж. Искам да държа на колене внуците си.

Когато Клер почувства ръката на рамото си, тя се завъртя бързо, за да я отстрани. Как можеше някой да смее да й предлага утеха? Не съществуваше утеха за трагедията, която откъсна единственото й дете от гърдите й.

Клер удряше Уолф с юмруци, докато той я хвана за раменете и я изправи на крака.

— Пусни ме! Аз те мразя! Защо ме доведе тук, за да виждам сина си ден след ден и да знам, че той не иска да има нищо общо с мен?

— Ти знаеш защо си тук — каза Уолф.

Тя му се изсмя в лицето.

— За да бъда твоя жена? Това е смешно! Аз сега знам всичко за апахите, Уолф. Знам, че никой апах, който уважава себе си, няма да вземе бяла жена. Защо не ме оставиш спокойно да тъгувам?

Уолф силно я разклати.

— Време е да оставиш миналото зад себе си. Аз ще ти дам друго дете, за да суче от гърдите ти. Тогава ще бъдеш достатъчно заета, за да плачеш за този, който няма нужда от теб.

— Какво? — Клер замръзна, изумена от думите на Уолф.

— Когато слънцето напусне небето, аз ще дойда при теб и ние ще си направим едно наше дете.

Той я остави да стои там и се отдалечи.

Устата на Клер остана закръглена като буквата „О“ от изненада. Ръцете й спряха във въздуха като парализирани. Дъхът й спря в гърлото. Възнамеряваше ли наистина Уолф да направи това, което каза? Разбира се, че беше така. Той никога не казваше нещо, ако не го мислеше.

— Едно бебе. Да прегръща отново едно дете. Да го обича, както обичаше Джефри.

Първите й мисли бяха еуфорични. О, да прегръща отново едно мъничко, сладко миришещо бебе! Да почувства нежната му кожа, да усети мъничката ръка, стиснала палеца й, да даде на тази малка уста да суче от гърдите й. Това беше една идилична картина, която я накара да почувства, болката на копнежа.