Маги Дейвис - Кристално сърце

Нямаше връщане назад към предишния живот, нито за нея, нето за него. Той щеше да я отведе в Нормандия и ако има късмет, баща му щеше да му позволи да се ожени за това чудесно момиче.

Бертилда се усмихна. Дългата й коса беше паднала върху лицето й и обрамчваше сияещите й очи. От тази хубост за малко да му спре дъхът.

— Може един ден аз отново бегинка. Ако ти мъртъв. Ако аз вдовица… но сега… сега оставам при теб — прошепна тя, сложила ръка върху болезнената издутина между неговите бедра.

— Бертилда… — простена Уолтър.

Нежното погалване на ръката й направо го влуди. Това момиче разбираше ли изобщо какво прави? Той я погледна в очите, който святкаха възбудено. Усети устните й върху своите. Беше на седмото небе.

Странно, можа да си помисли само, та тя съвсем не е скромна.

— Аз остана при теб — прошепна тя, сложила глава на голия му корем. — Аз тебе прави щастлив. Както твой крал ми показал.

Парчето пергамент издаваше лек дъх на парфюм, когато Емелин го сложи на работната маса, изглади го внимателно с пръсти и се взря в рисунката, направена лично от кралицата, която по нареждане на Бекет една придворна дама беше донесла тайно от шатрата на Елинор.

Много предпазлив както винаги, канцлерът беше настоял Емелин да не ходи лично да вземе рисунката от кралицата. Колкото по-дискретно бъде уреден този въпрос, толкова по-добре за всички участници.

Емелин беше сигурна, че Елинор може наистина да е изпитвала известна слабост към Жерве Русел и затова му е направила лекомислено този скъп подарък, но не вярваше тя да е изневерила на съпруга си. От друга страна, разбираше гнева на краля спрямо съпругата му, защото тя наистина се беше провинила.

— Не, нещо не беше точно така — измърмори Емелин. — Помня много добре.

Бекет я погледна и навъси чело.

— Вие сте държала бижуто само веднъж в ръка, докато кралицата…

— Кралицата не е златарка. Но аз съм. И съм държала този медальон в ръката си и съм го разглеждала.

— Милорд, жена ми е майсторка в това изкуство, повярвайте ми. Виждал съм много бижута, направени от нея.

Бекет си извади изпод работния тезгях една табуретка и седна до Емелин. Тя потопи перото в мастилницата, коригира рисунката на кралицата, поотдръпна се и хвърли още един изпитателен поглед.

— Украшението не е изработено кой знае колко добре — каза Ортмънд, който беше застанал зад Емелин. — С няколко розетки щеше да е…

Канцлерът му хвърли подигравателен поглед.

— Кралят притежава изключителен ум, но няма добър вкус. Личи си от дрехите, които носи всеки ден. Що се отнася до кралицата, тя никога не е обичала особено този медальон, въпреки че й беше подарък от него.

Емелин побутна към Ортмънд сандъчето със скъпоценните камъни.

— Тук трябва да има един кристал, доколкото си спомням с овална форма. Разгледай го, Ортмънд, и ми кажи може ли да се изработи от него сърце.

Ортмънд седна и изпълни желанието й. Емелин отвори тиглата и задуха в нея, та дървените въглища да се разгорят добре. Тя имаше пълно доверие в способностите на Ортмънд. Ако работят цялата нощ, би трябвало да успеят да направят украшението. За няколко часа той ще шлифова кристала във формата на сърце. Разбира се, само ако всичко върви добре и кристалът не се счупи.

— Значи смятате, че можете да успеете? — попита Бекет.

Емелин въздъхна безшумно. Притежаваше само един кристал с тази големина. Ако по време на работата се счупи, а това се случваше, всичките й умения отиваха по дяволите.

Ортмънд вече беше намерил кристала и сега го държеше с палец и показалец на пламъка на свещта, за да го разгледа добре. Камъкът имаше малък недостатък, тънка пукнатинка, не по-дълга и не по-дебела от малка мигла. Ако човек не знаеше за него, едва ли щеше да го види, но той си беше тук. Ако имат късмет, щеше да се озове по-късно на горната дясна извивка на сърцето. За нещастие обковът не можеше да се изтегли толкова ниско, че да скрие пукнатинката.

Емелин посегна към чукчето, стисна с тънки клещи вече омекналата златна тел и почна да оформя сърцевидния обков. В работилницата беше много топло и тихо. Чуваха се само ударите на нейното чукче и равномерното потропване на длетото на Ортмънд.

Малкият Том беше задрямал на едно столче, брадичката му падаше все по-ниско на гърдите. След известно време канцлерът излезе навън и съпругът на Емелин го последва.

Тя се вслушваше в тихите гласове на мъжете. Бекет наистина не беше очарован, че му се налага да прави такава услуга на кралицата, която не криеше, че не може да го понася. Но той беше невероятно мъдър човек и знаеше, че ще загуби завинаги доверието на Хенри, ако той разбере, че е занесъл зад гърба му тази рисунка на някогашния му подарък за Елинор. От друга страна му беше не по-малко ясно колко съдбоносно щеше да е за Англия, ако този брак не бъде заздравен.