Маги Дейвис - Кристално сърце

— Вината не е на Уолтър — каза Емелин, която тъкмо поръбваше полата на роклята си. — Младият крал е женкар, същият като дядо си.

— Каква глупава забележка. Бях глупак, като ви позволих да наемете онези бегинки. Деца на сатаната са те, иначе щяха да отидат в манастир, както правят почтените жени.

— Вие ми напомняте всеки божи ден, че и аз не съм почтена жена.

— Това пък сега какво значи? Да не слагате сега всяка моя дума на везните?

— Не казахте ли, че всяка почтена жена трябва да отиде в манастир?

Нийл стана и си наля чаша вино.

— Нека ми бъде позволено да ви напомня, че от това ми се налага да страдам и аз — каза Емелин. — Но това не интересува никого. Мейнсант, лелята на Бертилда, ме напусна. Защото свещеникът в църквата и проповедникът на монасите са нарекли моите бегинки курви. Зная го от хора от гилдиите, които ми донесоха връзката с ключовете. За слабостите на крал Хенри тези лицемерни духовници не са проронили нито дума.

— В такъв случай от сега нататък аз ще се грижа лично за къщата — каза Нийл и се заразхожда нервно из стаята. — Как можа Уолтър така да ме подреди? Нали знае, че не мога толкова лесно да му намеря заместник… в краен случай Готселм може да заеме мястото му…

Всъщност Нийл се радваше, че сега вниманието на краля е насочено към Елинор. Засега сякаш изобщо беше забравил за Уолтър и за момичето. Всички продължаваха да коментират отпътуването на кралицата, но междувременно Хенри й беше забранил да напуска шатрата си.

Усилията на Бекет не останаха напразни. Въпреки всичко мирният договор беше сключен. Подписването трябваше да бъде ознаменувано с голямо тържество. По пътя откъм Рексам вече пътуваха каруци, натоварени с огромни количества месо и вино.

Емелин откъсна конеца със зъби и огледа свършената работа.

— Вие сте сигурен, че той няма да се ожени за Бертилда, така ли?

— По всяка вероятност, ако наистина е споделила леглото на Хенри, няма. Освен това Уолтър ще трябва да постъпи така, както му заповяда неговият баща. Изобщо не разбирам какво сте се замислила за Уолтър и онова момиче. По-добре помислете за нас. На Хенри може да му скимне да обвини нас за всичките си неприятности… в края на краищата бегинката, която старата сводница му е напъхала в леглото, работеше при нас. И я отвлече един от моите рицари. Но кого да е ядосан, ако не на нас? Може преспокойно да ни обвини за този скандал. Дано наистина има намерение да прехвърли вината на съпругата си.

— Представа нямах.

— Е, значи го научавате сега. Придворната свита трепери от страх, че Елинор може да напусне краля, та ако ще и само за да се върне в Лондон. Не разбирате ли какви може да са последиците? Ами ако нейните гасконци и аквитанци решат да се върнат във Франция? Ще се стигне до бунт и на Хенри ще му бъде отнета всяка възможност да властва над тези земи.

— Нали кралицата още не си е тръгнала?

— Не, защото той й е забранил. И я е помолил да носи бижуто, което й е подарил. А тя тъкмо това не може да направи. Защото го е подарила на влюбен в нея трубадур, преди да го отпрати. Поне така ми каза Бекет.

Емелин слушаше мъжа си и не можеше да повярва на ушите си.

— Онова проклето пойно птиче е сега в Испания или в Италия, където се мъчи да забрави любовната си мъка. Но, изглежда, е отнесъл със себе си украшението. Само че Хенри съвсем не е глупав. Той просто е обърнал нещата наопаки, нали разбирате? Чудесен шахматен ход. Сега той е в ролята на нещастния измамен съпруг, а не на нарушилия брачната клетва женкар. Кралицата е поне не по-малко веща от него в тия работи, но този път той наистина я е матирал.

Нийл погледна Емелин, която беше станала бледна като мъртвец.

— Пак ли ви е лошо? Да донеса ли гърнето?

— Канцлерът спомена ли името му? — попита тя шепнешком.

— Името на певеца ли? Казва се Жерве. Жерве Русел.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Но тогава… тогава аз съм виждала бижуто. Беше се счупило, камъкът се беше отделил от обкова и той ме помоли да му го поправя.

Валеше като из ведро, а те трябваше да яздят срещу северния вятър. Пътят беше станал кален и хлъзгав, затова не можеха да напредват достатъчно бързо.

Уолтър спираше доста често под клонести дървета, за да могат конете да си починат. Малката кобилка, която водеше за юздата и която яздеше момичето, се държеше храбро, но не можеше да се сравнява с издръжливостта на един жребец.

Откакто бяха напуснали набързо Морлекс, Уолтър не преставаше да си повтаря, че е постъпил правилно. Каквото и да се случи, не съжаляваше, че е отвлякъл Бертилда. Всеки път, когато спираха за почивка, той вдигаше качулката й и се взираше в зачервеното й от вятъра лице. Въпреки ужасното време и усиленото препускане тя му се усмихваше толкова мило, че сърцето му подскачаше от радост.