Маги Дейвис - Кристално сърце

Още не можеше да е сигурен, че не ги преследват, било от армията на краля или от рицарите на неговия господар. Колкото повече се отдалечаваха от Морлекс, толкова по-силна ставаше надеждата, че бягството им ще е успешно.

Когато слънцето най-сетне изгря отново, той остави момичето и кобилката зад един храст, за да отиде да купи от един чифлик хляб и сирене. Можа и да поразпита внимателно стопанина. Тук явно никой не беше чувал за бягството, а до Честър вече не беше далеч.

Може кралят и да не държеше чак толкова да гони Бертилда. Интересът му към момичетата угасваше обикновено след една, най-много две нощи. Уолтър беше разчитал и на това, когато се бе появил, повел кобилката за юздата до шатрата на краля, където Бертилда чакаше рицарите, които трябваше да я придружат до града. Той се беше навел от коня, беше я вдигнал на седлото пред себе си и бе препуснал в галоп, преди стражите на Хенри да осъзнаят какво всъщност се е случило.

Чувство на вина изпитваше обаче към господаря си. Беше го напуснал, без да го предупреди, и с това беше нарушил рицарската клетва, дадена на Нийл. Беше почти сигурен, че господарят на крепостта ще заповяда да го преследват. Но засега щастието сякаш беше благосклонно към него и към Бертилда.

Бертилда продължаваше да седи така, както я беше оставил. Скрита зад високите храсти на брега на реката. Беше си съблякла палтото и го беше окачила на едно дърво, сега сушеше на слънцето дългата си коса. Уолтър я погледа известно време, преди да скочи от коня. За него тя беше най-красивата жена на света.

Тя го видя и му се усмихна. Небесносинята й рокля още беше влажна, прилепнала към тялото, тя очертаваше прекрасните му младежки форми.

Уолтър седна до нея. Неспособен нищо да й каже, само й подаде хляба и сиренето.

Тя се наведе напред, извади ножа от ножницата на колана му и почна да реже хляба. Лекото докосване на ръката й до неговите гърди силно го възбуди.

Уолтър я прегърна с ръка. Всъщност още не можеше да повярва, че тя наистина седи тук, до него. Когато разбра, че са я отвели при краля, беше отчаян, правеше планове, отхвърляше ги и продължаваше да мисли, та дано намери някакво приемливо решение. Беше чувал, че Хенри никога не е малтретирал жена и това го успокояваше все пак поне донякъде. Но не можеше, разбира се, да не се измъчва, като си я представяше в обятията на краля — първия мъж, комуто тя се е отдала. Изпита адски мъки, докато не я сложи най-сетне на седлото пред себе си.

Какво ще стане после — за това не беше мислил. В този миг за него най-важното беше да я отвлече, за да принадлежи само на него.

— Бертилда — прошепна той в косата й.

Дори ако това му струва живота, тази жена заслужаваше да умре за нея.

Тя обърна към него върха на ножа и той набоде на него парче сирене. Желанието й явно бе той да си отвори устата. Направи го почти несъзнателно и я погледна проникновено в сините очи. Близостта й така го объркваше, че сега дъвчеше равнодушно сиренето, а после го глътна и ако го бяха попитали дали е вкусно, едва ли би могъл да отговори.

Всъщност имаше да й казва толкова неща, но подходящите думи просто не му идваха на ум.

Изведнъж видя ръцете й на катарамата на неговия колан. Откопча я, отметна се назад и задърпа доспехите му. За няколко секунди държанието й го изненада, но после разбра, че тя всъщност има право. Той наистина трябваше да смъкне мокрите си дрехи и да ги окачи да се сушат. При всяко движение коравите доспехи натискаха ватираната му горна дреха. Можеше да види вадичките, които се стичаха от нея.

Затова той й позволи да му помогне да се освободи най-напред от доспехите, а после и от дрехата под тях. Мокрите ботуши доста я затрудниха. Едва след като седна срещу него и опря стъпала в неговите, успя да ги събуе един след друг.

Той копнееше да я докосне, да я притисне към себе си, но когато се опита да я прегърне, тя се възпротиви и му попречи като му пъхна отново хляб и сирене в устата.

— Бертилда — прошепна той.

Как щеше да се разбира се нея? Тя не говореше неговия език, нито той нейния.

Тя го бутна и той падна по гръб в тревата.

— Аз остана при теб — прошепна тя и се наведе над него.

Само четири думи, но те изразяваха всичко, което тя изпитваше. Благодарност и доверие. Не бяха ли най-хубавият подарък, който можеше да му направи?

Той я привлече надолу към себе си и я целуна. Целувка, нежна като летния ветрец, който разлюляваше леко високите треви.

— Кажи, че ми принадлежиш, Бертилда. Кажи ми, че вече не искаш да си бегинка, скъпа.