Маги Дейвис - Кристално сърце

Не можеше дори да я упрекне, че си иска свободата. Откакто беше станал господар на Морлекс и най-силното му желание бе да притежава крепостта, той се беше държал жестоко и грубо с нея. Емелин наистина заслужаваше той да й върне свободата. Да, но дори да е бил властолюбив глупак, беше все пак и неин съпруг. И тъкмо затова ще изпълни най-горещото й желание и ще я освободи, въпреки че ще трябва после да страда до края на дните си.

Малко преди разсъмване Емелин угаси огъня, затвори титлата, угаси и повечето свещи. Ортмънд отвори кепенците. Нахлулият влажен и хладен въздух подсказваше, че някъде е имало буря.

Емелин се изправи със сковани ръце и крака, а Ортмънд си бършеше сълзящите очи и пъшкаше високо.

— Остави всичко както си е — каза тя уморено. — Утре заран ще разтребим.

— Вече е утре — усмихна се Ортмънд и отново изпъшка. Създаденото в нощните часове беше сложено върху парче черен плат. Чудесното сполучливо копие на пандатива, който Жерве Русел й беше дал, за да го поправи, проблясваше на светлината на последната свещ. Въпреки това и двамата гледаха внимателно и замислено този накит.

Зорките и опитни очи на Емелин първи откриха пукнатинката.

— Никой няма да я забележи — успокои я Ортмънд.

— Светата Дева да ни е на помощ! — измърмори Емелин и се прекръсти.

— Ние се опитахме само да спасим един брак.

— Канцлерът ще ви възнагради. А кралицата има пълно основание да ви бъде благодарна до края на живота си — каза Ортмънд и й подаде ключа, за да заключи работилницата.

Емелин хвърли още един поглед върху кристалното сърце, което висеше на златна верижка, а после го пъхна в един от джобовете си.

Угаси последната свещ и вдигна малкия фенер. Мъжът й беше заспал на стола, притиснал силно малкия Том към гърдите си.

Беше отметнал леко глава, устата му беше полуотворена. С чорлавата си червена коса, червената жилетка и тесния черен панталон изглеждаше много млад и достоен за любов.

Емелин въздъхна. Сега спокойното му в съня лице й напомни за онази далечна нощ, когато го видя за пръв път.

И за Нийл Фицджулиън щеше да е много добре, ако всичко минеше гладко. Кралица Елинор щеше да му е много задължена, а в лицето на Бекет би спечелил приятел. Да не говорим за краля, който и без туй му беше длъжник, защото навремето Нийл му бе спасил живота.

С това господарят на Морлекс би постигнал всъщност всичко, за което бе мечтал. Имаше крепостта, уважението на хора от най-висшите кръгове, нейното богатство, градската й къща и златарския й магазин.

Дали щеше най-сетне да е доволен, дали щеше да я пусне да си отиде? Или това бе илюзия, в която напразно се беше вкопчила?

Тя се наведе спонтанно над мъжа си и отметна почти нежно косата от лицето му.

— Събудете се, милорд. Време е да занесете кристалното сърце на кралицата.

Празненството започна в късния следобед. Масите в голямата зала се огъваха под блюдата с деликатеси. Говежди, телешки, агнешки и глигански глави, разбира се, и опечено на шиш еленско месо, този път приготвено от кралските готвачи и донесено в залата на парчета. За десерт човек можеше да избере между различните пудинги и сладкиши или, ако са му омръзнали, да хапне пресни плодове. Ябълки, сливи и дори сладко бяло грозде и портокали от Франция и Испания бяха докарани по най-прекия път направо от лондонското пристанище.

Освен за трапезата бяха се погрижили естествено и за развлеченията. Музикантите свиреха, жонгльори и акробати демонстрираха своето изкуство, а дванадесет от хората на Кадоуладър се оказаха учудващо добри изпълнители на арфа, които съпровождаха с музиката си хор, който изпълни чудесно стари уелски песни.

Кралицата и нейните придворни дами се появиха едва след първото блюдо. Хенри пиеше както винаги много и явно очакваше с нетърпение нейната поява, защото все поглеждаше уж крадешком към вратата на залата, въпреки че водеше оживен разговор с Лондонския епископ и с Бекет.

Елинор беше сложила сребърна кадифена рокля, а обсипан с рубини колан подчертаваше тънката й талия. По фигурата й не личеше, че е бременна. Всички разговори замлъкнаха, когато тя се появи на прага и заплува, заобиколена от придворните дами, с лека усмивка на чувствената уста. Дългата й тъмна коса беше пристегната от сребърен обръч, придържащ къс, прозрачен копринен воал. На безукорното й лице най-хубавото бяха пламенните й очи, обрамчени с въглен и подчертани със сребърни сенки.

Погледите на всички гости бяха вперени с очакване в нея. На официалната маса седяха кралят, Уелският принц Кадоуладър, Бекет, архиепископ Тиоболд, Дьо Лейси, графовете Херефорд, Честър и Солзбъри и, разбира се, Емелин и Нийл.