Маги Дейвис - Кристално сърце

Учудено установи, че той е по-млад, отколкото бе предположила. Носът му беше дълъг и тесен, устата малко строга, очите — обрамчени с малки бръчици, а леко къдравата тъмночервена коса се спускаше чак до веждите му. Но най-смайващи бяха очите му с цвета на прозрачен кехлибар.

Беше виждала някога такива очи, но в момента не можеше да си спомни къде ли е било.

Видя как ръцете му се вкопчват в облегалките на стола, когато се наведе напред и взе да мести явно гневен поглед от нея към Магнус и обратно.

Емелин чу зад себе си седларя и неговия племенник нещо да си шепнат. Един от рицарите се изкашля, сякаш се надяваше така да изтръгне господаря си от явното му объркване.

— Вие! — изрече той най-сетне с мъка и лицето му сякаш се вкамени, докато продължаваше втренчено да я гледа.

Очите на всички се впериха в новия господар, който се държеше така, сякаш току-що беше видял привидение. Шепотът премина от група на група, чак до последната каруца. Емелин посегна към ръката на сина си.

Но преди да успее да скочи, видя как силната ръка на мъжа с доспехи се стрелна напред и пръстите на огромната му ръка се сключиха около врата й.

— Вещица! — изкрещя новият господар на Морлекс. — Жалка измамница!

Емелин имаше чувството, че ще се задуши.

— От мен е, нали, или ще кажете, че не е? — изрева той.

— Майко! — извика Магнус и се хвърли напред, за да я освободи от ужасната ръка.

Но Емелин вече беше припаднала.

— Просто не мога да повярвам! Тая жена на кого ли не е заемала пари… Половината страна източно от Уелс й е длъжница — възкликна Нийл.

Вратата на златарската работилница зееше отворена, въпреки че минаваше полунощ. Отвън долиташе силно жабешко крякане. В двора пред конюшнята горяха факли и на тяхната светлина множество рицари сновяха бързо от къщата към чакащите отвън каруци. Вдовицата на златаря стоеше и тя там, прегърнала с една ръка сина си, и гледаше разплакана как отмъкват всичко, което си беше нейно.

Нийл не изпитваше към нея никакво съчувствие. От години беше очаквал този миг, в който щеше да има възможност да си отмъсти. Беше същинско чудо, че се срещнаха пак.

Доколкото можеше вече да прецени, старият Нюмарч беше оставил на вдовицата си не само златарската работилница, но и клиентите си като лихвар. Неговата съпруга, тази малка вещица, беше успяла, изглежда, дори след смъртта на мъжа си, да натрупа още по-голямо богатство.

Той разби със сила ключалката на петото желязно сандъче. В него, както и в четирите предишни, имаше кесии със златни и сребърни монети, а също и списък на длъжниците с изрядно изчислени сметки.

От тях ставаше ясно, че от нея бяха вземали пари назаем не само търговци от Морлекс, но дори някои от Рексам. Освен това бяха отбелязани и значителни суми, дадени на лекари, адвокати, а също и на ратаи по време на коситба. Имаше дори един ловец на плъхове. Всичко беше нанесено в списъка точно и старателно.

— Старият лихвар е завещал цялото си състояние на вдовицата си — каза Уолтър. — А тя явно е продължила работата му.

От записаното от нея излизаше, че междувременно е увеличила три пъти лихвата, изисквана дотогава от нейния съпруг. С толкова е нараснала и печалбата й. Нищо чудно, че град Морлекс беше доста богат.

Нийл посегна към пергаментния свитък, който му подаваше Уолтър.

— Трябва поне да го държиш както трябва, щом искаш да прочетеш написаното. Ако изобщо можеш да четеш…

— Ех, поне числата мога! — засмя се Уолтър.

Всъщност Нийл не му вярваше, но нямаше и желание да спори на тази тема. Чувството на триумф, което изпитваше сега, беше толкова хубаво, че не искаше да го накърни. След дългите години, през които отново и отново се беше питал какво ли е станало с нея, сега случаят му я даваше в ръцете. А какво щастие, че тя притежава състояние, по-голямо от това на много от придворните дами.

Нийл хвърли поглед през отворената врата. Там беше застанала тя, прегърнала момчето, за да го предпази.

Беше се надявал, но всъщност не бе вярвал, че ще я види през живота си още веднъж. Та не знаеше дори името й. Понякога си внушаваше дори, че тя изобщо не съществува.

Когато го раниха в Стафорд и лежа три дена, изгарян от силна треска, той непрекъснато я сънуваше. За да заличи спомена, беше почнал да мисли за нея като за еротична фантазия на юноша и беше решил, че онази странна нощ с нея е чиста измислица. Тогава, точно на двайсет и една, той беше любимият рицар на граф Глостър.