Маги Дейвис - Кристално сърце

Джосрън отведе Магнус в помещението на рицарите, където щеше да пренощува. Бурята бушуваше над крепостта и мълниите осветяваха върховете на кулите. Дъждът шибаше стените и локвите блестяха, черни от саждите.

Нийл помогна на рицарите да вкарат каруците под навеса при голямата порта.

— Ако по време на сватба вали, това е добро предзнаменование — извика му върналият се Уолтър и сложи ухилен в ръката на Нийл голям железен ключ. — Онова чудовищно легло е горе и вече е сглобено. Младоженката ви очаква. За всеки случай съм я заключил.

Нийл избърса с длан дъждовните капки от лицето си. По лицата на хората си заключаваше, че се възхищават на мъдростта му, след като е успял да си намери в града богата вдовица и да се ожени за нея.

— Е, зестрата на младоженката пострада малко от дъжда — заяви Уолтър, който беше наблюдавал всичко през процепа на една от каруците.

— В къщата в града има още много неща — избоботи Нийл.

Каруците бяха докарали не повече от една четвърт от мебелировката на богатската градска къща. Но вече имаха поне легло за предстоящата брачна нощ.

— Боже милостиви — сега пък какво има? — навика той на Джосрън, който бързаше към него.

— Ами момчето… не спира да хленчи и не ни оставя да спим. Иска да я види.

Уолтър и Джосрън размениха многозначителен поглед. Изглежда всички знаеха какви са намеренията му за момчето. Или поне подозираха.

Нийл последва Джосрън през наводнения двор към кулата на рицарите. Вътре го посрещна твърде добре позната миризма. Смесица от конска тор, мъжка пот, гнила слама и олио, което използваха за смазване на доспехите. Почти целия си живот беше прекарал на места, където миришеше така.

Понеже покривът на кулата още не беше оправен, мъжете бяха опънали чулове, за да останат под тях що-годе сухи. На пода имаше запален фенер. Рицарите лежаха на повече или по-малко здрави нарове. Магнус беше седнал на един от тях между двама гасконци. Те го бяха наметнали с одеяло.

Щом видя Нийл, той си избърса сълзите и скочи.

— Бих искал да видя майка си, сър — извика той.

— Утре — отсече кратко Нийл.

После си каза, че Магнус е още дете, чийто закрилян живот рязко се беше променил. Ще трябва да поговори със сина си за това. Но тук, пред петдесетина рицари, които щяха напрегнато да ги слушат? Другата възможност беше двамата да излязат. В края на краищата избра нея, въпреки че щяха да се намокрят.

— Ела — подкани той Магнус и го хвана за ръка.

Понечи да скрие момчето под наметалото си, но Магнус не прие.

Нийл си спомни колко често беше стоял по същия начин пред баща си.

— Бих искал да видя майка си — повтори Магнус със задавен от сълзите глас.

— За бога! Ти нищо друго ли не можеш да кажеш? И престани да хленчиш, ако не искаш да те върна вътре.

— Зная какво ще правите с нея — изсумтя гневно момчето и малките му ръце се свиха в юмруци. — Зная какво правят мъжете със съпругите си.

Значи това те потиска, помисли си Нийл и се наведе към момчето.

— Виж ти! Значи знаеш какво става между тях в брачната нощ?

— Нали съм виждал конете, сър. И биковете. Почти същото правят и брачните двойки, така ми обясниха.

Джосрън се появи на вратата на кулата.

— Това е моят оръженосец Джосрън — каза Нийл. — Той ми помага да се съблека и да се облека. Може да те увери, че моят член не прилича на този на някой кон, още по-малко на бик.

— И все пак… това не променя всъщност нищо…

Нийл си спомни смътно, че на тази възраст беше разсъждавал по същия начин.

— Не бива да се страхуваш. Кълна ти се, че ще се държа добре с майка ти. А ти ще отидеш сега с Джосрън, той ще ти покаже къде ще спиш.

Детето сякаш се поколеба, а после изтича в дъжда и се върна в кулата. Нийл прекоси двора. Проклета нощ! Поне небето бавно се изясняваше. Само от време на време в планините се чуваха гръмотевици.

На стълбището, водещо към стаята на младоженците, миришеше на пушек, стените бяха черни от саждите. На горната площадка на пост беше застанал Готселм със свещ в ръка.

— Сега върви да спиш, Готселм — каза той, пъхна ключа в ключалката и влезе.

Огромното елегантно легло беше сложено в средата на стаята. Сините кадифени завеси миришеха на влага. Нийл се втренчи в тях и изведнъж изпита чувството, че са го катапултирали десет години назад.

На пода се търкаляше купчина дрехи, в които той се спъна. Освен леглото в стаята имаше само един стол и ниска маса, на която горяха няколко свещи.

— Къде е синът ми? — извика жена му, която още носеше мокрото си от дъжда наметало. — Аз няма да спя с вас! — продължи тя и втренчи в него святкащите си зелени котешки очи. — Оженихте се за мен само за да се доберете до парите ми. Принудихте ме да се съглася, като обещахте да не ми отнемате сина.