Маги Дейвис - Кристално сърце

Цялото й тяло взе да трепери, когато той почна с опитност и умение да я гали.

По някое време тя престана да се съпротивлява. Ръката му посегна към червената и грива и я задърпа, докато лицето й не се озова над неговия корем.

— Ако посмееш да хапеш, ще те удуша — измърмори той.

Тя се покори с въздишка и направи онова, което той очакваше от нея. Едва го беше докоснала с устни и той изпита чувството, че ще избухне. Топлата й уста обхвана члена му и го засмука, както й беше показал тогава. Нийл простена високо. Какво сладострастно мъчение! Вече едва се сдържаше да не я обладае. С едно движение я обърна по корем, нахвърли се върху нея, проникна в нея. Сладък ад, защото беше тясна като девственица. Тя извика, когато пръстът му напипа мъничката чувствителна точка и почна да я гали, но тялото й омекна и стана податливо.

Леглото се движеше с ритъма на силните му тласъци, както в онази нощ преди десет години. Ръцете му обгърнаха нейните притискащи се към него бедра и той изрева шумно, когато се изля в нея.

Задъхан си помисли, че тя беше единствената жена в неговия живот, която го възбуждаше толкова силно. Тази червенокоса вещица, която днес беше станала негова съпруга.

Тя изведнъж го отблъсна от себе си, вдигна се на лакът и го погледна. Не беше й причинил болка, както бе обещал на нейния син, затова беше повече от изненадан, когато усети изведнъж юмрука й в лицето си. С бързо движение стана, хвана се за ударения нос и я изгледа. Тя отговори на погледа му със силен плач.

Тази магарица го беше ударила! И то въпреки че се беше държал толкова мило с нея.

Той протегна мълниеносно ръка и силно я удари. Тя го гледаше смаяно, седнала гола на пода, насред парцалките си.

Носът му кървеше леко. За толкова нежна женичка ударът й беше изненадващо силен. Е, бог му е свидетел, че няма да й даде възможност да го повтори. Той я хвана за ръката и я завлече отново на леглото. Златото, на тънката й шия и в ушите й блестеше. Алабастрената й кожа проблясваше влажно. Тя не оказа съпротива, когато той вдигна падналата завивка и зави и двамата.

Отвън долиташе шумът на нещо, което потракваше в бурята. В стаята беше хладно и влажно, което му напомни, че зидарите трябва час по-скоро да изградят камина.

Тя лежеше трепереща до него, втренчила поглед в синия балдахин на леглото. Вкочанясалата завивка се стопляше бавно. Старата рана отново го заболя. Въпреки това изпита нещо като задоволство, докато се вслушваше в дъжда. И дума не можеше да става — беше много по-приятно да лежи така до жена си вместо до Уолтър.

Някъде отвъд планините уелският принц Кадуоладър очакваше възможност да му оспори владението. Неговите рицари ставаха от ден на ден все по-нагли, защото все още не им беше платил, а крал Хенри си седеше в Лондон и също искаше най-сетне да получи пари.

Въпреки тези неприятности той беше по-щастлив от когато и да било. В досегашния си живот беше постигнал повече, отколкото се бе осмелявал да мечтае. Крепостта Морлекс със земите наоколо, червенокосата вещица, която го беше преследвала години наред в сънищата му, огромното й богатство и дори един син.

Всичко това беше сега негово, а то беше същинско чудо след всички изживени в бедност детски години, след безрадостното юношество, което прекара като войник. Тази мисъл предизвикваше чудесно чувство на тържество.

При никакви обстоятелства нямаше да позволи да му отнемат каквото и да било от всичко това — даде си той клетва.

— Не, не! Не така! — извика Уолтър Строундж и разтърва биещите се. — От такава борба страда мечът, но не и противникът.

По-голямото момче веднага отстъпи назад.

— Направих само онова, което ми казахте, сър.

— Нищо и половина си направил — смъмри го Уолтър, вдигна двата дървени меча и ги сложи под мишница. — Нали имам очи — продължи той, сложил ръка на рамото на Магнус. — Ти изглеждаше като готварско чираче, което се нахвърля върху противника с шиша за печене.

Уолтър много добре знаеше, че малкият Том не е най-подходящият партньор за упражненията на заварения син на неговия господар. Не толкова заради ниския му ръст, колкото затова, че повечето градски момчета не знаеха да въртят меч. Дъбови тояги и камъни бяха предпочитаните оръжия на чирачетата, когато искаха да си го върнат на някого. За разлика от тях Магнус не държеше да го прави. В дома на един граф тази негова мания да се измъква с много приказки щеше много бързо да бъде изкоренена.

В този миг той стоеше пред него, сложил ръце на кръста и го гледаше смело, въпреки че би трябвало да очаква, че ще го смъмрят за изречената лъжа. В себе си Уолтър се усмихна. През изминалите седмици момчето беше научило поне това.