Маги Дейвис - Кристално сърце

С времето успя да я изтласка все повече от съзнанието си.

Днес, когато беше на близо тридесет и една, тоест десет години след случилото се тогава, тя беше коленичила изведнъж пред него, готова да произнесе клетвата си за вярност. Ушите му бучаха, чувството, че ще полудее, беше почти непоносимо.

Но не, тя наистина бе коленичила пред него. Не призрак, а човек от плът и кръв. А до нея клечеше това момче, за което тутакси и съвсем сигурно разбра, че е неговият син, защото така много му приличаше.

Сега стоеше до вратата и наблюдаваше как един слуга се приближи бързо към нея и нещо й каза. Тя избърса с гърба на дланта сълзите си и поклати отрицателно глава.

Той ще укроти тази опърничава жена. От днес нататък за нея ще е по-добре да свиква да му се подчинява.

Слугите й гледаха безпомощни как рицарите измъкват мебел след мебел от къщата и ги товарят на каруците. Чудеше се, че всички държат на нея. Неговите гасконци трябваше да обезоръжат стария й домоуправител, защото той се опита да я брани. Конярчетата и готвачките също трябваше да бъдат прогонени, защото проявяваха непокорство.

Нийл се взираше в помрачнялото й от мъката лице. Ако не знаеше каква вещица е всъщност, щеше дори да я съжали.

Гледаше я и се почесваше замислено по брадичката. Тази курва с огненочервена коса не беше ли му откраднала сина? Защото момчето беше негов син, в това не можеше да има ни най-малко съмнение. Всеки, който имаше очи, щеше да го види. Беше точно копие на дядо си Джулиън.

Всъщност трябваше да благодари на Джосрън и Уолтър, че тя още беше жива. Двамата с мъка успяха да го отдръпнат от нея, да я отърват от ръцете му, които я душеха.

— Милорд, тук има още сандъчета със скъпоценни камъни. Какво да правим…

— Ами просто вземете всичко. Златото, среброто и жълтиците. Сложете стражи да ги пазят. За най-скъпите камъни ще се погрижа сам.

Нийл си даваше сметка, че в случая конфискува собственост на краля — защото всичко в Англия принадлежеше на Хенри — при това, без да е поискал от него да издаде заповед. Постъпка като тази се наказваше, изключение правеха само случаите, в които самият крал си присвояваше чужда собственост.

Извади замислено кожените кесии със скъпоценни камъни от сандъчетата и ги натъпка в колана си. Не беше тайна, че Хенри няма пари. Петнадесетгодишна война беше оставила в хазната дупки, които трябваше да бъдат закърпени. Тъй че, ако го заплашваше опасност, тя идваше откъм тази страна. Кралят можеше като едното нищо да си присвои богатството на вдовицата и да заповяда то да бъде закарано в Лондон. Наистина, неговата съпруга Елинор беше богата, но приходите от нейните земи в Аквитания не бяха достатъчни. Сигурното беше, че кралят има от богатството на вдовицата не по-малка нужда от него. Сигурно беше също, че трябва да измисли нещо, ако иска да го задържи за себе си.

Уолтър събираше от улицата рицари, които да отнесат железните сандъчета до каруците.

— Отвън ви чакат търговци — съобщи му Готселм откъм вратата — Искат да говорят с вас за вдовицата.

Нийл го последва на двора.

— Моля ви… — пророни Емелин и застана на пътя му. — Бих искала да поговоря с вас…

Защо трябваше да говори с нея? В края на краищата не й дължеше нищо.

— Как се казваш? — попита той Магнус, хвана го за ръка и го поведе със себе си.

Момчето го погледна с широко отворени очи. После хвърли поглед назад, към майка си.

— Моля ви, сър. Майка ми би искала да знае какви са намеренията ви за нас двамата.

— За това ще поговоря с нея по-късно. Та… кажи ми сега името си.

— Магнус. Магнус Нюмарч — каза колебливо и с леко треперещ глас момчето.

Нийл се взираше упорито в него. Беше странно чувство да вижда срещу себе си копие на своя дядо. Момчето имаше същите очи, същата червена коса.

— Аз ще те наричам Джулиън.

Магнус го погледна учудено. Отвори уста, сякаш за да каже нещо, но Нийл го повлече подире си. Докато поздравяваха господаря, рицарите отвън не откъсваха очи от момчето.

Пред портата го чакаха търговци и граждани. Най-едрият носеше кожена престилка и очевидно беше ковачът.

Нисичкият дебел винар пристъпи с шапка в ръка и падна на колене. Останалите останаха да стоят с решителен израз на лицата. Доста дебелоглава компания, помисли си Нийл.

— Милорд, дошли сме да ви молим за една услуга, ние… представляваме гилдиите… много бихме искали да знаем какво… искам да кажа — какво е сторила златарката… — изпелтечи той.

Огромният ковач пристъпи смело напред.