Маги Дейвис - Кристално сърце

Междувременно слънцето вече топлеше. На пазарския площад беше първата спирка на процесията. Тълпата напираше, за да види чудотворното умножаване на рибата и хляба.

Емелин свали наметалото и го сложи пред себе си на седлото. Дървената кутийка с подаръка, който тя щеше да поднесе на новия господар от името на гилдията на златарите, беше прикрепила към колана си. По време на ездата можеше да я усеща с бедрото си. Гражданите се трупаха около каруците, за да видят представените библейски предания. Емелин, която търсеше с очи Магнус, видя сериозните представители на гилдията на тъкачите с техните семейства, хубавия тепавичар, който се опитваше напрегнато да привлече погледа й. Трима рицари се качиха с издут от виното мех на една каруца със сено, на която бяха насядали селски момичета. Банда чирачета тичаха в индийска нишка с върбови клонки в ръце. От Магнус нямаше и следа.

Ако се съди по височината на слънцето, беше още доста рано. След малко шествието щеше да спре пред църквата, в която старият отец Уилбърт щеше да отслужи литургията.

Емелин си пожелаваше тайничко този ден да е вече минал. Изведнъж зърна сина си, който, изглежда, беше загубил новата си барета и се беше присъединил с понито си към тумба чирачета.

Само почакай, момченце, каза си тя, обърна коня си и препусна към него.

Когато църковните камбани известиха, че е обед, процесията беше вече на пътя за крепостта. На каруцата на винаря виното се беше свършило и онези, които искаха да продължат да пият, изчезнаха в кръчмата. Отец Уилбърт се покатери на една от каруците със сено, защото го боляха краката. Мястото му зае новият млад свещеник с почерняло от слънцето лице.

Въпреки отчаяните протести на момчето Емелин водеше понито му за юздата и двамата се наредиха зад седларя и неговите чираци, които се сменяха да носят подаръка. Майстор Авенант носеше топа син вълнен плат, предназначен за ново наметало на господаря. След като минаха през моста, Емелин слезе от коня и накара сина си да продължи до нея пеша.

Младият свещеник с хоругвата беше почти стигнал до подиума, издигнат пред крепостния ров. На него седеше господарят на Морлекс, заобиколен от рицарите си с лъснати до блясък доспехи.

Облак прах съпровождаше теглените от волове каруци. Емелин свали от косата си зеления копринен воал и го изтърси. Устните й бяха пресъхнали и тя се потеше. Ако се съди по зачервените им лица, изглежда и другите граждани не бяха по-добре.

Тя пъхна автоматично воала в колана си. Докато тъкачите полагаха клетва, Емелин се опита да хвърли поглед към новия господар на Морлекс. Днес той не носеше шлем, косата му беше прилепнала към главата. Лицето му беше станало тъмночервено. Тя видя как той мърда устни и явно казва нещо на Авенант, хванал ръцете му в своите.

После чу как майсторът повтаря тихо клетвата, но очите й бяха приковани към огромните ръце на новия господар. Обзе я странно чувство, но не можеше да назове причината. Изведнъж сякаш разбра, че този мъж там горе ще промени съдбата на всички тук. Също както младият крал Хенри Плантадженет и неговата съпруга Елинор Аквитанска бяха променили съдбата на Англия.

Според слуховете Нийл Фицджулиън беше незаконен син на стария граф. Всички жители на град Морлекс се питаха със страх как ли ще управляват този възнаграден от краля герой и неговите френски рицари. Нищо чудно, защото повечето хора тук смятаха ирландците за диви варвари.

Тя се обърна нервно към Магнус, за да му приглади косата и да изтупа прахта от кадифеното му палтенце. Без да я поглежда, той отблъсна нетърпеливо ръката й. В същия миг към тях пристъпи русия великан, когото Емелин познаваше, защото той събираше подаръците, а сега й каза, че е дошъл нейният ред.

— Вие сте златарката, нали? — попита той доста слисан и я огледа замислено от глава до пети.

— Златарите биха искали да поднесат на господаря своя подарък — каза тя и го погледна смело в очите.

Русият се беше втренчил сега в Магнус. Беше му сякаш трудно да откъсне поглед от момчето.

— Какво? Да, да… Мисля, че ще е най-добре да му го дадете лично…

И той се отдалечи, свъсил замислено чело. Тъкачите отстъпиха назад и Нийл Фицджулиън предаде топа плат на един от рицарите си.

Той можеше с пълно основание да бъде наречен едър мъж. Над доспехите носеше бяла вълнена туника, под която се очертаваха широките му рамене.

Емелин побутна леко сина си по гърба, за да го подсети да коленичи. После коленичи до него. Господи, денят беше наистина горещ. Тя подаде със зачервено лице кутията с подаръка си на новия господар на Морлекс.