Маги Дейвис - Кристално сърце

Джосрън дотича и той.

— Ранен ли си? — попита го Нийл.

Оръженосецът му поклати глава. Към тях препусна и Уолтър. Дългата му коса се сребрееше на лунната светлина и като се изключи развяващото се подире му наметало, той си беше чисто гол.

— Господи! — възкликна Нийл и се втренчи в него.

Едва тогава разбра, че в бързината и той беше забравил да си обуе ботушите. Избърса лъсналото си от пот лице. Сражението беше наистина кратко, но уелсците ги бяха подредили добре.

Гасконците са събраха около него, хилеха се и говореха нещо, което той не разбираше.

— Знаете ли как ви наричат? — попита със смях Уолтър. — Дяволът с непобедимия меч! Тъкмо това казаха току-що.

— Наистина ли?

Нийл се смъкна внимателно от седлото, защото кракът пак ужасно го болеше. Гасконците го тупаха по раменете и се смееха.

Бог ни е пратил истински герой. Вие се биете като гасконец!

— Като се има предвид впечатлението, което сте направил на тая тайфа, може би няма да ни се наложи да си плащаме борчовете — каза тихо Уолтър.

Крепостната стража тъкмо прехвърляше дъски през рова, защото новият подвижен мост беше станал жертва на пламъците, а голямата дървена порта висеше нацепена и крива на пантите си.

Нийл избалансира с боси крака по дъските до отвъдната страна на рова, последван от Джосрън и Уолтър. Готселм ги очакваше там с шепа рицари с почернели от саждите доспехи. Началникът на стражата мина пръв в онзи край на двора, където огънят не беше нанесъл чак толкова големи щети, като се изключи покривът на старата кула.

— Обстрелваха ни с горящи стрели, милорд — обясни Готселм. — Хелпо и Тиоболд бяха убити, докато черпеха вода от рова, за да гасят огъня.

Нийл кимна и се прекръсти. Въздухът миришеше на овъглено дърво. Повече пожари бяха угасени. Двама рицари мъкнеха кофи с вода, за да угасят и последните.

Нийл ги наблюдаваше. Нападението беше замислено, за да дискредитират него и хората му. Но следвайки неговия пример, гасконците се биха като дяволи. Сега всичко трябваше да бъде подхванато отново — възстановяването, намирането на работна ръка. Щеше да му се наложи да подкара селяните с камшици, за да се върнат тук и подновят работата си. Освен това му трябваха и каменари от Чърк. Трябваше и да подслони всичките си воини в крепостта, да остане и той, за да покаже на уелсците, че второ нападение няма да е толкова успешно.

Той се почеса замислено по брадичката. Ако поиска отново от гражданите пари, може да предизвика бунт. На него държаха истински само кръвожадните гасконци. Но колко ли време щяха да останат лоялни, ако не им плати?

— Това пък какво е? — попита той и ритна един куп дъски.

— Те са за подиума, сър — обясни му Готселм. — Озмър брани яростно празника.

— Но защо, по дяволите? За какво им е дотрябвал този подиум?

Старжите го изгледаха смаяно.

— Нима не знаете? Нали утре вие ще трябва да сте седнал на него, когато процесията стигне до тук.

— Шествието ли? — Господи, съвсем беше забравил за проклетия празник. Въпреки щетите, нанесени от уелсците, утре гражданите на неговия град щяха да се качат тук, за да положат клетва и да му кажат с даровете си „добре дошъл“.

Беше почнало да ръми, нещо обичайно през май по тези места. Онези членове на гилдиите, които бяха забравили да покрият за всеки случай каруците си, сега тичаха откъм временния лагер на ливадата, псуваха и бързаха, сънени, да го направят на светлината на факлите.

Дъждецът спря на зазоряване. Слънцето изгряваше бавно на облачното небе. Добро знамение, твърдяха местните жители. Днешният ден щял да е топъл.

Градът се изпълваше постепенно с хора. Магнус, според обичая на златарите, носеше тънка сребротъкана копринена риза и зелена кадифена барета с дълго бяло перо. Емелин го гледаше с възхита. Въпреки това не й допадаше желанието му да участва в шествието заедно с чираците на месаря и на бояджията.

— Майко, моля ти се! Пусни ме. Другите все ми се подиграват, задето яздя до тебе… като бебе!

— Не, сине. Вече ти казах, че не може и дума да става. Ти не помниш, защото беше малък, но преди няколко години месарите се сбиха и дори преобърнаха няколко каруци. Такъв срам!

Едно конярче й доведе коня и й помогна да го яхне. В задния двор слугите стояха, облечени в най-хубавите си дрехи, и чакаха.

— Торъл — каза тя тихо, — погрижи се момичетата да са със забрадки. Не искам да чувам, че чуждестранните рицари ги мислят едва ли не за проститутки.

Магнус я последва нацупен и двамата излязоха на улицата.