Маги Дейвис - Кристално сърце

— Кога ще дойдете пак? — попита Емелин и притисна с гръб кесийките към полите си.

— Когато принцът каже, че иска още. А ние бъдем в състояние да му доставим. Този път златото не идва от Франция, а от…

Той млъкна и се ослуша.

— Чувам нещо…

— Аз не… — прошепна Емелин. Но после изведнъж и тя чу шума.

— Майчице Богородичке! — прошепна куриерът и се притисна ужасен към стената.

Към центъра на града и катедралата приближаваше тропотът на коне.

— За бога, какво е пък това сега? — прошепна Емелин.

— Не виждате ли? Крепостта гори…

— Какво? — възкликна тя ужасена. Но не получи друг отговор.

Църковните камбани почнаха да бият. Нийл скочи от леглото и посегна към меча. Уолтър изруга сънено, когато видя, че топлата завивка е паднала на пода.

— Ставай! — изрева Нийл. — Не чуваш ли данданията? Нещо не е наред…

Навън по улицата минаха в галоп неколцина рицари. В помещението под тях, в което спяха рицари, се чуха високи викове и псувни. Събудените толкова грубо очевидно също не можеха да намерят с какво да си светнат. Някой изтича нагоре по стълбата и извика, че крепостта гори. Джосрън, оръженосецът на Нийл, се втурна в стаята. Уолтър успя най-сетне да намери една свещ. Нийл беше седнал на леглото и си обуваше панталона. Из улиците тичаха ужасени граждани.

— Уолтър, по дяволите, къде са ми доспехите?

Влязоха няколко рицари, готови да изпълнят всяка заповед. Нийл ги отпрати ядосано да слязат пак долу. Уолтър ги последва. Като се изключи меча, беше съвсем гол.

Джосрън нагласи доспехите на Нийл.

— По дяволите, някой ще ми каже ли какво става?

— Човек от охраната на крепостта е сега долу… ранен е… а ето го и него…

Комендантът на крепостната стража се спъна, но успя да влезе. Лицето и ръцете му кървяха.

— Милорд… — изпелтечи той задъхан. — Готселм и другите се опитват да бранят крепостта. Хелпо и Тиоболд са мъртви. Успях да се спася, защото преплувах смърдящия ров под крепостта…

Нийл посегна гневно към меча. Раненият откъсна парче от ленената покривка, притисна го към раната се и се опита да спре по този начин кръвта.

— Те подпалиха новата порта… — изхриптя той. Уелсците бяха. Онзи проклетник Кадуоладър…

Нийл слезе бързо по стълбата и Уолтър му каза, че е пратил няколко рицари да разберат какво се е случило на пътя за крепостта.

В двора пръхтяха конете, които рицарите се опитваха да оседлаят. Улиците бяха пълни с хора, които гледаха към пламтящата крепост.

Уолтър доведе коня на Нийл. Ноздрите на животното трепереха в предчувствие на предстоящото сражение.

— Уолтър, по дяволите, да не искаш да се биеш гол — навика го Нийл.

— Май че ще стане точно така — ухили се Уолтър и си проправи път, за да яхне коня си.

Нийл се метна в седлото и пое знамето с герба на Морлекс, което му подаде един слуга.

— След мен! — изрева той и препусна през портата. Развълнуваната тълпа отстъпи, за да стори път на колоната рицари.

Доспехите им блестяха на лунната светлина. След няколко улици към тях се присъединиха още. Близо до гробището един рицар падна от коня с пронизани гърди.

Нийл извика на Уолтър да внимава, накара коня си да прескочи стената на гробището и подгони между гробовете изникналият изведнъж пред него уелски стрелец с лък. Препускаше със силно наведено напред тяло и въртеше меча. Когато и Уолтър се появи насред гробището, стрелците отстъпиха назад и избягаха през оградата.

Нийл спря коня и погледна подир нисичките облечени с кожи мъже.

— По дяволите, добре са го замислили — каза той.

— Това е работа на Кадоуладър. Иска да ви сплаши.

— Ще му се наложи да се откаже — засмя се мрачно Нийл.

Двамата мъже се върнаха заедно на пътя. Гасконците препускаха към пътя покрай реката. Бойният им вик се чуваше отдалеч. На каменния мост ги причакваха няколко от рицарите на принц Кадуоладър.

Когато Нийл и Уолтър стигнаха до полесражението, уелсците тъкмо се опитваха да наблъскат гасконците в реката. Зад тях гореше вече наполовина възстановената крепост.

Щом зърнаха предводителя си да препуска смело на огромния си боен кон между враговете, хората на Нийл нададоха викове на дива радост. След кратка схватка те чуха звуците на рог и уелсците се заизмъкваха върху ниските си планински понита, за да се скрият час по-скоро в гората. Сякаш земята ги погълна, толкова бързо изчезнаха. Гасконците пришпориха едрите си коне и се втурнаха да ги преследват.

Нийл дръпна юздите. Неколцина от неговите хора почнаха да се грижат за ранените. Два коня лежаха, обърнали очи, на земята и очакваха смъртта си.