Маги Дейвис - Кристално сърце

Емелин продължаваше да мълчи. Трябваше да признае, че сватовницата си разбираше от работата. Думите й звучаха съвсем разумно. Ако се омъжи за този италиански палячо, ще направи нещо, което е ежедневие при двора.

В този миг Ортмънд, нейният калфа, прекоси двора.

— Госпожо, отвън стоят неколцина рицари, които пак искат нещо от нас. Казах им, че вече сме си платили данъците.

— Какво, за бога, искат този път? — попита Емелин и стана.

— Ядене и бира, господарке. За работниците, които възстановяват крепостта.

— Ядене и бира? — повтори Емелин с въздишка.

Знаеше, че няма никакъв смисъл да протестира. Който не се подчиняваше, му удвояваха данъците. За щастие готвачът тъкмо беше изпекъл хляб, а в мазето още имаше запаси кисело зеле. Впрочем оставаше отворен въпросът, какво ще даде за вечеря на своите слуги и на подслонените в обора рицари.

— Кажи на Торъл да им даде каквото имаме — заповяда тя все пак. — Питам се само как ще свърши всичко това?

— Кой може да каже? — засмя се навъсено калфата. — Поне се радвам, че не трябва да работя горе на хълма като много други членове на задруги.

— Вярно ли е, че новият господар на Морлекс кара селяните да му работят? Налагало им се да си орат нивите на светлината на факли, понеже през деня нямат време за това? — осведоми се сватовницата.

— Толкова време нямахме господар, че изобщо забравихме как беше — каза Емелин. — Наложи се вече на два пъти да даваме пари. Втория път неговите рицари дойдоха тук посред нощ. По каква причина? Трябвало да плати на рицарите си, защото в противен случай щели да се разбунтуват. Трябваше да вляза по нощница в магазина и да им дам злато.

— Видяхте ли го вече, казват, че бил хубавец…

— Виждам го само когато идва с конниците си в града. С тези шлемове и доспехи всички ми изглеждат еднакви.

— Е, да, най-важното е той да бъде справедлив…

— Справедлив ли? Пет момчета от тези чуждестранни вагабонти, които наричат себе си рицари, се напили в кръчмата и след това изнасилили едно момиче. А той как е реагирал? Заповядал да им ударят по двайсет тояги. Това справедливост ли е? Гражданите искат да видят тия негодници на въжето. Но да оставим това… да се върнем към нашия разговор… благодарна съм ви за усилията, но нямам намерение да се омъжвам. Откровено казано, имам си достатъчно грижи.

— Старият Бърнард ви разглези, детенце. Вие му бяхте всъщност като дъщеря. Но спомнете си, госпожо Емелин, аз ви придружих тогава от дома на вашия баща до Роксетър… малко, червенокосо момиченце бяхте тогава, без нито едно пени зестра… Беше истинско щастие, че намерих за вас човек като стария Бърнард. Наистина ли искате да останете съвсем сама с цялото това състояние, за което никой не знае колко е голямо?

— Съжалявам, ако съм ви обидила — каза Емелин и присви устни. — Но ви повтарям… аз нямам нужда от съпруг.

— Нямате нужда? Седите си от години в тази къща и пазите богатството на покойния за неговия син. Боже мили, така не може да продължава. Времената се менят, а вие имате наистина твърде много пари… това е опасно.

— Станаха девет години от смъртта на моя съпруг, но досега не ми се е случило нищо.

— А защо? Искате ли да ви кажа? Защото тези безброй войници бяха досега на път, но сега всичко ще се промени, повярвайте ми…

— Синът ми е наследникът. На него принадлежи състоянието, оставено от баща му.

— Е, щом мислите така. Бог ми е свидетел, че никога не съм принуждавала вдовица да стане щастлива. Но нали и църквата желае жената да изживее живота си със съпруг, като омъжена. Имате благословията ми, скъпа, ако наистина искате да останете сама — каза Клорис и стана. — Благодаря на небето, че не всички разсъждават като вас, в противен случай щях да остана без работа.

Емелин изпрати дебеланката до портата и й пъхна малко сребро в ръката.

— Бог да ви благослови, миличка — благодари й жената и й целуна ръка. — Но помислете все пак… да живее човек сам не е нормално. Ако промените все пак мнението си, знаете къде можете да ме намерите.

Емелин се върна в работилницата, където беше приятно топло, защото в един мангал горяха въглища. Синът й и чиракът Том бяха зяпнали като омагьосани едно украшение, което Ортмънд тъкмо изработваше.

— Майко — извика Магнус. — Ела и виж това.

Ортмънд беше взел с духалото малко разтопено синьо стъкло. Сега се наведе над масата, притисна устни към тръбичката и задуха силно. Мекото стъкло закапа във филигранната златна рамка на една брошка.