Маги Дейвис - Кристално сърце

Преди войната на тези ниви отглеждаха жито, елда и овес, а вълната от овцете изпращаха дори във Фландрия, където от нея тъчаха фини платове. За щастие в Лондон се беше осведомил най-подробно, иначе гледката на тези необработени, буренясали ниви можеха да го хвърлят в дълбока депресия. Та ако ще само затова, че кралят се надяваше с негова помощ да напълни държавната хазна. Боже милостиви, как да го направи? Едно беше сигурно — трябва час по-скоро да намери решение за всички проблеми.

Той препусна и спря отново до Уолтър.

— Разкажи ми нещо за този град. По дяволите, тук не може да няма някъде скрито злато.

— Мисля, че градът е по-богат, отколкото изглежда — каза Уолтър. — Впрочем хамбарът е бил изгорен от отредите на кралицата и оттогава не се използва. Какво още? А, да… Населението има намерение да организира на Възнесение шествие… Само след няколко дена… тукашен обичай. Както чувам, гражданите искат да ви поднесат подаръци… нещо като „добре дошъл“ за новия господар.

— Дали ще продължат да го искат, като разберат какво ще искам аз от тях? — разсмя се Нийл.

Двамата се върнаха при каменния мост, от чийто парапети зяпаха деца. С шлема и доспехите той сигурно им приличаше на самия дявол.

Едно към осемгодишно момче се беше качило чак на парапета и това явно забавляваше много приятелчетата му.

Нийл тъкмо се канеше да заповяда да изпъдят момчетата от моста, защото онова, което вършеха, може да беше смело, но и много опасно, когато те сами изчезнаха едно след друго. Човек оставаше с впечатлението, че са изпопадали в реката. Но после той чу гласовете им. Изглежда до моста имаше пътека, водеща надолу.

— И аз съм с впечатлението, че градът е достатъчно богат, за да му искаме доста високи данъци — каза Уолтър. — Който може да си позволи празненство, има достатъчно пари и за своя господар.

— Надявам се, че си ми намерил прилично жилище — изръмжа Нийл. — Много ми се ще да спя вече в истинско легло.

— Разбира се, милорд. В тукашната кръчма. Вярно, че ще трябва да споделяте леглото си с мен, но за сметка на това ви обещавам силно греяно вино колкото си пожелаете.

Нийл се озърна. Децата бяха изчезнали. Едно от момчетата му беше направило особено впечатление. Беше червенокосо. Сигурно затова из целия път до града си мислеше за баща си.

— Вече сте на двайсет и седем, госпожо Емелин… идната година ще сте вече на двайсет и осем… имате и поотраснало момче… тъй че не ви остава много време — каза сватовницата и поклати многозначително глава.

— Зная — измърмори Емелин и напълни отново чинията на жената.

Дебеланката се нахвърли лакомо на херингата, в чийто сос топеше от черния хляб.

Двете жени бяха седнали в пералнята до златарската работилница. Слугините тъкмо окачваха на въжетата използваните през зимата завивки, които сега трябваше да се изложат на пролетното слънце. Лекият ветрец си играеше с колосаната шапчица на сватовницата и я принуждаваше да я придържа с ръка, докато си допива ракията.

Клорис от Йорк беше идвала през последните години доста рядко в този край, защото през войната пътуванията бяха твърде опасни. Наистина междувременно армиите на кралица Матилда и крал Стивън се бяха изтеглили, но сега уелските банди правеха околността несигурна. Въоръжените търговци, с които беше пътувала този път, бяха нападнати северно от Чърк от мъжете на принц Кадуоладър и обрани. Съвсем случайно ги бяха открили по-късно новият господар на Морлекс и някои негови рицари, както се канеха да пренощуват гладни покрай пътя.

— Магнус е само на девет — каза Емелин и доля на сватовницата от ракията. — Тъй че за поотраснало момче не може и дума да става.

— Девет и девет прави осемнайсет, нали така? Следователно е вече доста голям — засмя се Клорис и обра с парче хляб последните остатъци от чинията. — А сега да си поговорим сериозно, миличка… с вашата външност и вашето богатство можете да имате всеки мъж на този свят. Вижте поне портретите, които съм ви донесла…

Емелин придръпна по-плътно палтото около раменете си и се загледа в портретите на няколко господа, които Клорис беше сложила в скута й. Въпреки че слънцето светеше, беше доста хладно. Под тежкото палто Емелин беше облякла затворена около врата зелена вълнена рокля с туника, а на току-що измитата си коса беше нахлупила плътно прилепнала шапчица — и тя от зелена вълна.

Всеки път, когато сватовницата минаваше оттук, тя изпитваше изкушението да отстъпи на увещанията й и да се замисли сериозно за нов брак.