Маги Дейвис - Кристално сърце

Неволно се замисли за времето, когато, едва четиринайсетгодишна, беше влязла в този дом като дъщеря на беден рицар, който не можеше дори да й даде зестра, защото тя беше оставила вкъщи още шест сестри. В брака си тя можа да донесе единствено хубостта си, брак с мъж, който можеше да й бъде дядо. Възпитана в скромност, беше успяла, въпреки войната, да спаси с пестеливост и разум богатството, което й остави нейният съпруг и дори да го умножи.

Изведнъж кучетата в двора се разлаяха бясно и тя отиде да види какво става.

Слънцето вече грееше ярко, но пролетта едва започваше и бе все още доста хладно. Няколко от рицарите, които тя се видя принудена да подслони в обора си, сега дразнеха кучетата, които лаеха бясно и се опитваха да скъсат веригите си. Французите бяха навярно пияни и сигурно бяха решили, че е ужасно остроумно да замерят кучетата с тояги.

— Оставете веднага кучетата на мира! — извика ядосано Емелин. — Дори вътре в къщата човек не може да си чуе приказката от тази шумотевица.

Франсетата си подвикнаха весело нещо на лангедокски диалект и най-високият сви рамене и хвърли високо тоягата. Тя падна право в краката й. Мъжете се разсмяха и се запътиха към обора.

— От ден на ден стават все по-лоши — каза дотичалият домоуправител Торъл. — Били са, разбира се, пак всички в кръчмата и са се наливали до козирката. Да ги подслонява човек е наистина същинска мъка, госпожо Емелин. Оня дългуч с тоягата се казва Серло…

Емелин му направи знак да млъкне. Знаеше колко се страхуват слугите й от рицарите. Нищо чудно, като се има предвид колко мъки бяха изтърпели по време на войната.

Предпоследната година от войната Морлекс се беше озовал в ръцете на един брутален фламандец, военачалник във войската на крал Стивън, който беше заповядал да изгарят жив всеки гражданин, осмелил се да краде жито. Освен това беше допуснал, без да му мигне окото, войниците му да изнасилят няколко жени, а после да ги убият и да ги хвърлят в реката. Няколко месеца по-късно селяните решиха да убият Перс Ластелс и всичките му рицари, за да се озове Морлекс отново във владение на кралица Матилда и младия принц Хенри.

Гилдиите не бяха единни по въпроса дали такива въстания нямат за последица само зловещото отмъщение на благородниците. Емелин намери съвсем друг начин фламандецът и неговите хора да бъдат усмирени. Тя им предложи значително количество злато и сребро от богатството на Бърнард и за учудване на всички подкупът свърши работа.

Няколко месеца по-късно Ластълс напусна града и отиде да подкрепи крал Стивън в последните му сражения. Жителите на Морлекс въздъхнаха облекчено и не един пожела на онова чудовище особено жестока смърт. Само че, доколкото можаха да разберат, Ластълс беше останал жив. Сигурно се беше върнал във Фландрия.

Емелин изпитваше дълбока благодарност за всичко онова, което притежаваше. Хубавата къща в центъра на града с многото стаи, макар да трябваше да бъде поддържана от безброй слуги и пазена от нехранимайковци и дезертьори и от двете армии. Все пак беше успяла да запази дори магазина на своя съпруг. Господ наистина я закриляше.

Но най-голямото й щастие беше Магнус, нейният син, който тъкмо завиваше покрай обора с дългите си крака и ставащите все по-широки рамене.

Едно от конярчетата го бутна закачливо по гърба, а Магнус радостно му се усмихна.

— Боже милостиви, къде си скитал пак? — възкликна Емелин, като видя колко е мръсен. — Я ела тук.

— Ами ходих да ловя риба, майко — отговори той и й подари една чаровна усмивка. — Не помниш ли, че ми разреши?

— Но не на реката. Господи, как само изглеждаш! Някое мръсно врабче си е направо нищо в сравнение с теб.

— Ама, майко, блатото става само за бебета. Освен това Том беше с мен.

Емелин заведе сина си в хола, където присъстващите весело го поздравиха. Тя седна отново до Хелтруд, а Магнус се наведе напред и я целуна по бузата. Всъщност тя просто не можеше да му се сърди.

— Казах ти го съвсем сериозно — натърти тя въпреки това. — Ти си само на девет, а и Том не е по-голям. Не искам да ходите на реката. Там е опасно за вас. — Тя отметна нежно дългите къдрави кичури, които падаха на челото му.

Хлебарят продължи да говори за предстоящия празник и обясни с въздишка, че тази година ще е трудно да доставят за празника достатъчно хляб.

Мъжете говореха все по-високо, защото междувременно си бяха пийнали от доброто вино. Тъкачът настояваше упорито всяка гилдия да подари по нещо, понеже такава беше традицията.