Маги Дейвис - Кристално сърце

— Наполовина ирландец, наполовина норманин? — повтори собственикът на текстилната фабрика присви вежди. Божичко, по-лоша смесица няма по целия свят. Че и копеле на всичкото отгоре…

— То в Англия не останаха много свестни хора, ама виж, аристократични копелета не ни липсват — засмя се друг.

— Ех, все пак по-добре нашите си копелета, отколкото копелетата на чужденци — вметна трети.

Емелин отпрати слугите от хола и си обърна към събраните в него мъже.

— Ако баща му е бил официално оженен, новият господар на замъка не е копеле — кача тя.

— Всъщност нас изобщо не ни интересува дали е ирландец или норманин — заяви ковачът. — Важното е, че трябва да го помолим да дърпа по-яко юздите на френските си рицари. Те внасят паника в нашия град. Много са шумни, пият прекалено много, освен това закачат всяко почтено момиче, което срещнат на пътя си. Така просто не може да продължава…

Емелин извика слугините, които влязоха с пешкири и гореща вода. После коленичи до винаря.

— Горкият майстор Вилърс. Раните на коленете ви са доста дълбоки. Сега ще ги почистя и ще ги превържа. Но ще стискате зъби, нали?

Винарят кимна покорно.

— Едно е сигурно, той ще иска пари — обади се търговецът на платове. — Чакат ни тежки времена. От мен да го знаете. Ще ни обират много повече пари, отколкото преди… кралят, бирникът… ще ни изпият кръвчицата.

Междувременно чиракът на Вилърс беше отворил бъчвичката с вино и сега минаваше бързо от един към друг, за да напълни чашите. Благодаряха му с доволни лица и мърмореха изрази на удоволствие. От кухнята донесоха подноси с прясно изпечени хлебчета от бяло брашно и планини от кисело зеле.

Чиракът на Вилърс се приближи към Емелин с чаша вино. Лицето му стана червено като домат, когато й я подаде, свел поглед, в ръката.

Емелин не можа да не се усмихне. Съвсем наскоро беше чула, че чираците на бояджията са дали на пътуващ певец пари, за да съчини песен в нейна чест. Възхищението на младежите я ласкаеше, защото беше все пак красива двайсет и седем годишна вдовица.

— Тези поне ще ни пазят от уелсците — рече касапинът. — Само си представете какво щеше да стане, ако принц Кадуоладър беше взел тук властта…

— Уелсците представа си нямат от управление — заяви младият тепавичар. — Заети са да се изтребват помежду си. Ако знаеха как се прави, щяха да си имат и те крал, а не само кръвожадни принцове…

— Уелсците не са единствената опасност — намеси се друг. — Само си представете какво ще стане, ако новият господар открие всички, които са предали майката на младия ни крал!

— Горкият крал Стивън, той е мъртъв — измърмори винарят. — Нека душата му почива в мир.

— Да благодарим на бога, че войната свърши преди повече от три години… — каза Емелин. — Моля се бог да ни запази този мир.

Тя изгледа многозначително застаналите пред камината мъже. Те всички помнеха толкова добре ужасните години на войната, през които войската на кралица Матилда премина през тяхната долина, а армията на крал Стивън беше превземала град Морлекс не един, а много пъти.

— Да се надяваме, че новият ни господар ще забрави миналото — каза пребледнелият винар.

— За тебе това ще е добре дошло, нали? — избоботи ковачът. — Виж, аз пък бях от самото начало привърженик на кралицата.

— Хайде, престанете — бързо ги спря Емелин. — Няма никакъв смисъл да си спомняме отново и отново онова, което е минало.

— Точно така — кимна ковачът. — Сега ще ви кажа какво е в момента най-важното… данъците. Тази година никой от нас няма пари. Трябва да го обясним на новия господар.

— А как, според теб, трябва да го направим? — осведоми се кисело младият тепавичар Найджъл. — Морлекс не може да се сравни нито със Стамфорд, нито с Лондон… там гражданите се почитат като същински барони, а търговците — почти наравно с рицарите. А тук, на границата с Уелс, сме притиснати между Честър на север, Херефорд на юг и Кадуоладър на запад. И тъй като нямаме никакви права, ще трябва да се задоволяваме с онова, което онзи разбойник, седнал на трона си горе в замъка, благоволи да ни остави.

— На твое място нямаше да си отварям толкова устата — каза навъсено ковачът. — Освен, разбира се, ако си решил да се запознаеш със замъка отвътре и то откъм най-дълбокото му и най-тъмно място.

— Нещо да съм излъгал? Хайде де, кажи — настоя на своето Найджъл Фулър и се отпусна тежко на един стол. — Фицджулиън е син на копелето на Жилбер, нали така? Един полуирландски нехранимайко, който знае едно — да се бие за пари. Старата кралица го обичаше толкова само защото беше безпощаден като нея.