Маги Дейвис - Кристално сърце

Емелин го изгледа безмълвно и притеснено. Господи, беше толкова млад, а очите му блестяха, изпълнени с решителност. Той явно беше готов да преобърне целия свят заради нея.

Тя погледна голото си тяло, по което огромните му ръце, въпреки че се бяха старали да са нежни, бяха оставили следи. Червените петна бързо щяха да станат сини. Това я изнерви и я заболя глава.

— Какво говорите! — попита тя и гласът й прозвуча по-ядосано, отколкото искаше. — Изглежда не сте разбрал в какво положение се намирам…

— Шшт! Не бой се… двуногите псета на твоя съпруг ще ги помета с лява ръка, това го знаят и те… или се страхуваш, че църквата няма да ни даде благословията си? Това ли е?

Той седна и отметна червената си коса.

— Ние ще се оженим. Единствената пречка за щастието ни е проклетият ти съпруг.

Емелин беше толкова изтощена, че дори не можа да му отговори. Всъщност сега проклинаше мига, в който беше измислила ужасния си план. Само защото беше обсебена от мисълта да роди дете. Нещо, което вече можеше да се случи. Но какво щеше да стане сега с този младеж?

Той говореше толкова уверено за любов и брак, че тя изпитваше единствено желанието да се хвърли в обятията му, въпреки че нито едното, нито другото беше възможно за тях двамата.

Не се съмняваше, че едва ли има жена, която не би последвала с удоволствие този смел дивак. Кехлибарените му очи светеха решително, а тя беше сигурна, че не е мъж, който дава празни обещания.

В този миг той скочи от леглото и тя го видя да се приближава към малката масичка, за да си налее чаша вино.

— Ще ни трябва помощ — каза той. — Ще говоря с господаря си, граф Глостър, евентуално и с представител на църквата, макар да трябва да си призная, че тя не е сред приятелите ми.

Емелин се освободи от усукалите се чаршафи.

— Недей… — прошепна тя, когато той вдигна чашата и пресуши виното на една глътка.

Но той сякаш не я чу.

— Господи, та това е направо невъзможно… — възкликна той. — Хубавица като теб омъжена за някакъв глупав старчок, който не се спира пред мисълта да поиска подобно нещо от съпругата си…

Емелин се отпусна върху възглавниците. Младият рицар беше явно убеден, че Бърнард я е принудил да прекара нощта с чужд мъж. Тя го видя безсилна как изпразва още една чаша. После той дойде до леглото, седна до нея и я погали по бузата.

— Само мисълта, че тази нощ друг рицар можеше да е на моето място, вледенява кръвта в жилите ми.

Той я целуна леко по устните и тя не се опита да го спре. Погали срамежливо голия му гръб и усети коравите мускули под нежната кожа.

— Трябва да си направим план… кой знае, може наистина да съм успял и ти да забременееш. Но нощта е дълга… достатъчно дълга, за да можем взаимно да се поглезим… Божичко, изведнъж се сетих, та аз не зная дори името ти…

— То няма абсолютно никакво значение — измърмори тя.

— Не е вярно. Искам да зная името на моята любима, та това е естествено… — каза той, заплитайки език. — Утре заран преди изгрев слънце ще те отведа със себе си.

— Утре заран — повтори Емелин и погледна виновно и с тъга мъжа в леглото си, който беше заспал дълбоко и непробудно.

Утре заран! Това бяха последните думи, които Нийл можеше да си спомни, преди сънят да го обори. Каква съдбоносна нощ! Беше приел добре платена авантюра, а намери най-неочаквано голямата си любов. Ръката му прегърна гъвкавото й тяло. Въпреки че беше още изцяло във властта на съня, забеляза, че нещо не е наред. Защо му стана изведнъж толкова студено? Той отвори ядосано очи.

Изглежда съм пийнал повече, отколкото предполагах — реши той. Главата му се цепеше, а в устата си усещаше странен горчив вкус.

Вдигна се на лакти и примига в призрачния здрач на разсъмването. До него лежеше и хъркаше приятелят му Орион. Слънцето тъкмо изгряваше и Нийл видя, че двамата лежат на студения, мръсен калдъръм в някаква безлюдна уличка.

Усети смаян, че ръката му е свита в юмрук. Когато я разтвори, от нея изпадна малка кожена кесийка.

Обзе го неописуем гняв. И без да я отваря знаеше, че в нея са обещаните две жълтици. Втренчи се безпомощно в кесийката, единственото доказателство, че не беше сънувал всичко това.

Силен пролетен вятър препускаше из улиците на Морлекс и заглушаваше донякъде тропота на конете на групата рицари, които прекосяваха града в бърз галоп. Джърмин Вилърс, винотърговецът, притисна уплашено към гърдите си двете препълнени с бургундско мехчета, осъзнавайки най-сетне заплашващата го опасност. Извика ужасен на помощниците си да се скрият на сигурно място. Проклетите рицари бяха същинска напаст за всички граждани, а тяхната безскрупулност беше широко известна. Най-добре бе човек да им се махне от пътя, ако не иска да свърши като инвалид или дори като мъртвец.