Джуд Деверо - Рийган

Така с годините се беше научила да стои на собствените си крака. Но щеше ли да се владее още, ако Травис се появи тук? Нямаше ли отново да й подейства така, че да се преобрази в предишното ревливо, изплашено момиче?

Почукването на вратата я върна в ежедневието. Когато отговори, Фаръл отвори вратата.

— Надявам се, че не ви преча — каза той усмихнато и й даде да разбере с очи колко се радва, че я вижда.

— Ни най-малко — отговори тя, изправи се и му подаде ръката си. — Току-що се канех сама да те поканя.

Той наведе глава и й целуна ръка.

— Навярно ти е било трудно веднага да ме приемеш — прошепна той с томителен глас. — В края на краищата преди години бяхме толкова близки.

За щастие Фаръл не можеше да види в този момент лицето на Рийган. Гняв и удивление се четяха на него. Какъв високомерен, долен денди, помисли тя. Действително ли си въобразява, че след толкова много време няма да си спомни за онази нощ, в която й беше обяснил защо иска да се ожени за нея?

Когато той отново вдигна глава, Рийган му се усмихна. Животът и положението й я бяха научили да не показва открито чувствата си.

— Да — отговори тя със сладък глас — оттогава много вода изтече. Не искаш ли да седнеш? Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Уиски, ако имаш нещо такова.

Тя му наля пълна водна чаша ирландско уиски и се усмихна невинно, когато клепачите му потрепнаха. Седна отново и попита спокойно:

— Как е вуйчо ми?

— За съжаление, той умря през това време.

Рийган не реагира. Чувствата й бяха раздвоени. Напук на всичко, което й беше причинил, той беше неин кръвен родственик.

— Защо си дошъл тук, Фаръл?

Той се забави с отговора.

— Гузната ми съвест ме подгони насам. Макар че тогава нямах никакво влияние върху постъпките на вуйчо ти, аз все пак се чувствах донякъде отговорен за тях. Въпреки всичко, което навярно си мислиш, че си чула, аз действително те обичах. Бях само разтревожен, защото ти беше още толкова млада и несдържана, защото вуйчо ти те беше възпитал не както трябва. — Той се засмя, сякаш щеше да разказва нещо весело. — Ти не беше безусловно най-остроумната събеседничка, както трябва да признаеш. Аз никога не съм бил мъж, който отвлича момичета от училищната скамейка. Може би други мъже мислят другояче.

— А сега? — Рийган се усмихна съблазнително.

— Ти си се променила. Ти си… вече не си дете.

Преди да отговори на последните му думи, вратата се отвори рязко и Дженифър нахлу в стаята с шепа цветя без дръжки. Тя беше прелестно тригодишно дете с нежната фигура на Рийган и очите и косата на Травис. Може би беше наследила и самоувереността от баща си, тъй като не изпитваше от нищо и от никого страх.

— Донесох ти няколко цветя, мами — каза тя засмяна до ушите.

— Колко мило от твоя страна! Сега вече знам, че пролетта действително е настъпила — отговори Рийган и целуна сърдечно дъщеря си.

Дженифър вече гледаше Фаръл с нескрито любопитство.

— Кой пък е този? — каза тя с шепот, който трябваше да се чуе чак в кухнята.

— Фаръл, за мен е истинско удоволствие да те запозная с дъщеря ми Дженифър. Дженифър, това е един мой стар приятел — господин Батсфърд!

Дженифър смутолеви още едно „Как сте?“, преди да напусне толкова бързо помещението, колкото беше влязла в него.

Рийган погледна с обич към вратата, която дъщеря й затвори твърде шумно след себе си и се обърна отново към Фаръл:

— Боя се, че дъщеря ми е заета като мен. Снове по цял ден из хотела и градината и всеки миг се кани да прави нещо друго.

— Кой е баща й? — попита Фаръл, който не се интересуваше от дреболии.

Рийган отговори с лъжата, която беше подготвила за всички любопитни. Била овдовяла, каза тя, но малко припряно. Може би днес беше мислила прекалено много за Травис, така или иначе по очите й личеше, че лъже. Забеляза това по бързия поглед на Фаръл, но не прибави нищо. Една лъжа не става по-добра, ако се прибавят още подробности.

— Не бива да ти преча повече на работата — чу тя Фаръл да казва любезно. — Може би днес ще вечеряш с мен?

Стана й неприятно, че Фаръл я беше хванал в лъжа и тя прие поканата му.

— В такъв случай до вечерта — усмихна се Фаръл и напусна канцеларията.

Той се насочи веднага към кухнята, за да обсъди с главния готвач една по-специална вечеря. Когато го представиха на Бранди и забеляза враждебност в очите й, той разбра, че тя знае миналото на Рийган. Сложи на лицето си най-миловидната усмивка и я попита дали би могла да му покаже града. Бранди не знаеше как да откаже на тази мила молба и преживя един от най-вълшебните следобеди в живота си.