Джуд Деверо: Черният отмъстител

1776

В капитанската каюта на кораба „Великата княгиня“ Александър Монтгомъри беше изпружил дългите си тънки крака на застлания с килим под и наблюдаваше, удобно облегнат в креслото, как Николай Иванович хока слугата.

— Ако преместиш още веднъж ботите ми с катарами, ще ти откъсна главата — боботеше Ник с дрезгав глас и силен акцент.

Алекс се питаше дали в Русия великите князе още имат правото да заповядват крепостни, предизвикали гнева им, да бъдат обезглавявани.

— Хайде, изчезвай, махай ми се от очите! — изкрещя Ник и щракна с потънали в бяла дантела пръсти, за да изгони превилия гръб слуга от каютата.

— Виждаш какво ми се налага да понасям — оплака се той на Алекс, когато слугата излезе.

— Наистина непоносимо, прав си — съгласи се Алекс.

Николай изгледа със свити вежди приятеля си и се наведе отново над разстланите на масата морски карти.

— Ще акостираме на сто и петдесетина мили южно от твоя Уорбрук. Мислиш ли, че ще има кой да те откара от там в северна посока?

— Все ще се намери някой — отвърна безгрижно Алекс, кръстоса ръце на тила, протегна още по-силно крака и дългото му тяло почти изпълни кабината. Отдавна беше свикнал да крие мислите си зад привидно безоблачно чело. Красивото му лице не издаваше грижите, които го тревожеха, ала Николай сигурно отгатваше поне донякъде чувствата на своя приятел.

Преди месеци, още в Италия, Алекс получи от сестра си Мариана писмо, с което тя го молеше да се върне вкъщи, където бил крайно необходим. Издаваше и нещо, което баща им настоявал тя да скрие, а именно, че при сблъсъка на два кораба били смазани и двата му крака. Очаквали най-лошото, но той оживял, макар и като инвалид, прикован завинаги към леглото.

Едва в края на писмото Мариана съобщаваше, че се е омъжила за някакъв англичанин, назначен за митнически инспектор в техния малък Уорбрук. Той бил… Само намекваше какъв човек е мъжът й и как се държи, защото лоялността към съпруга беше в явно противоречие с верността й към семейството и съгражданите, които познаваше от дете. Но Алекс прочете между редовете неща, които го накараха да се замисли.

Мариана беше дала писмото на един от многото моряци в Уорбрук с надеждата, че то ще стигне до Алекс и ще го накара да се върне. Алекс го получи скоро след пристигането си в Италия. Шхуната, с която потегли преди повече от четири години от пристанището на Уорбрук, потъна преди три седмици и сега той се надяваше, но без да полага особени усилия, да си намери отново работа като офицер на слънчевия италиански бряг.

В Италия се запозна с Николай Иванович. Руската императрица и членовете на семейството на Ник бяха помежду си или първи братовчеди, или племенници, а Ник очакваше цял свят да се съобразява с това и да му оказва дължимите почит и покорство.

Алекс се беше сбил с банда моряци, обидени от Ник със забележка за опърпаното им облекло, те пък бяха решили да го линчуват. Алекс хвърли кинжала си на Ник, после измъкна от колана два ножа, по един за всяка ръка. Двамата успяха да отблъснат моряците.

Битката продължи час, а когато свърши, дрехите и на двамата висяха на парцали, но те вече бяха приятели. Александър хареса руското гостоприемство, безпределно, както впрочем и руската арогантност. Ник покани Алекс на кораба си. Неговата бригантина беше толкова бърза, че много страни я бяха обявили извън закона — по моретата нямаше плавателен съд, способен да я стигне. Това изобщо не трогваше руския аристократ, подчинен единствено на собствените си закони.

Алекс се настани удобно на луксозния кораб и се остави няколко дена да го глези тълпа кланящи се слуги, които Ник беше довел от Русия и които предугаждаха всяко желание на госта.

— В Америка не е така — сподели Алекс с Ник след петата халба бира. После му разказа за присъщото на американците чувство за независимост и как са успели да превърнат в своя родина една дива земя. — Бихме се с французите, с индианците, с целия свят и победихме!

Колкото повече пиеше, толкова по-гръмко възхваляваше Америка. След като пресушиха с Ник кажи-речи цяла бъчонка бира, домакинът заповяда да донесат някаква прозрачна течност, която нарече водка и с която си продължиха пиенето. Хората могат да разправят за русите каквото си щат, но в пиенето те са достойни съперници на най-добрите в света — такова беше онази вечер заключението на Алекс.

На другата заран той имаше чувството, че главата му ще се пръсне, а вкусът в устата му беше, сякаш току-що е изсмукал старателно всичката вода от трюма. Точно тогава някой си Елиас Доуней му предаде писмо от сестра му. Въпросният поиска разрешение да се качи на борда и да говори с Алекс, затова Ник, който току-що си беше изкарал махмурлука на кланящите се слуги, спря да ги хока и придружи чужденеца до каютата. Умираше от любопитство и трябваше непременно да разбере какво толкова важно има да съобщи този мъж на приятеля му.