Джуд Деверо: Сърце от лед

Дебелата старица с почернели зъби и сиви кичури коса под разкривената шапка се метна изненадващо леко върху капрата на тежката каруца. Зад нея бяха натрупани най-различни пресни зеленчуци, покрити с намокрено чергило.

— Сади!

Жената се извърна наляво. Там беше застанал преподобният Томас, висок, представителен, със загрижено лице.

— Нали ще бъдеш внимателна? Няма да вършиш никакви глупости! Няма да привличаш вниманието върху себе си!

— Обещавам! — отговори Сади. Гласът й беше мек и звучеше младежки. — Ще побързам и скоро ще се върна. — После цъкна с език и конете потеглиха.

Дълъг беше пътят от град Чандлър, щата Колорадо, до въглищната мина, която Сади снабдяваше със зеленчук. Веднъж трябваше да спре на неравния, каменист път, за да пропусне влака на Колорадските и Южните железници. Всяка една от седемнайсетте мини в околностите на Чандлър имаше своя собствена железопътна линия. Преди разклонението за мина „Фентън“ Сади изпревари вехтошарска каручка, на капрата на която седеше също стара жена. Сади спря за малко своя впряг от четири коня и претърси с очи околността.

— Някакви трудности? — попита тихо тя, когато другата жена спря до нея.

— Не, но все повече се говори за профсъюзи. При теб как е?

Сади кимна кратко с глава.

— Миналата седмица имаше срутване в галерия номер шест. Мъжете вече нямат време да укрепват както трябва шахтите, които копаят. Да ти се намира случайно ментов бонбон?

— Раздадох ги всичките, Сади — отговори другата и се наведе по-близо. — Бъди предпазлива. Шахтата „Малката Памела“ е най-страшната от всички. Нямам никакво доверие в Раф Тагърт.

— Много хора се плашат от него. Идва някаква кола. — Гласът на Сади стана по-дебел, когато викна високо: „Хайде, дий!“, и подкара отново конете си. — Ще се видим пак след осем дни, Аги. Внимавай да не ти скроят някои номер!

Сади мина покрай колата, която идваше насреща й, и вдигна ръка за поздрав. После отби по разклонението, което водеше през една клисура към мината „Малката Помела“.

Пътят беше стръмен и тя забеляза пазача едва когато той застана пред нея. Сърцето й силно се разтуптя, въпреки че външно запази спокойствие.

— Добро утро, Сади. Да ти се намира алабаш?

— Големи, дебели алабаши. — Тя се ухили, показвайки бръчките и изгнилите си зъби.

— Запази ми една торба от тях, чу ли? — каза пазачът, докато отваряше портата. За плащане не стана и дума. Това, че отвори вратата, за да пропусне външен човек в строго охранявания лагер, вече беше достатъчно заплащане.

Пазачите, разпределени около лагера, трябваше да имат грижата в мината да не влезе представител на профсъюзите, който да агитира миньорите да се обединят. Щом видеха, че някой се приближава към лагера с подобно намерение, те първо стреляха, а след това задаваха въпроси. Бяха снабдени с достатъчно пълномощия, за да кажат, че застреляният е бил профсъюзен деец, и всеки местен или щатски съд ги оправдаваше. Притежателите на мини имаха право да защитават своята собственост.

Сади напрегна всичките си сили, за да премине с каруцата през тесните, посипани със сгурия улички. От двете им страни бяха наредени сковани от дъски бараки, които миньорите наричаха къщи — четири или пет миниатюрни стаички, клозет и отзад навес за въглища. Вода се черпеше с кофа от общ кладенец, замърсен от въглищен прах.

Сади насочи впряга си покрай лагерния магазин и кимна кратко на съдържателя. Двамата бяха естествени врагове. Миньорите получаваха заплатите си в бонове, така че техните семейства можеха да купуват необходимите хранителни продукти само в магазина, който собственикът на мината беше открил в лагера. Някои хора казваха, че притежателите на мини печелят повече пари от своите магазини, отколкото от въглищата.

От дясната й страна, между коловозите и стръмния планински склон, беше така наречената „Съншайн Роу“ — крива редица от двойни къщички, боядисани в отвратителен жълт цвят. Тук нямаше нито градинки отпред, нито заден двор, само клозетни бараки, които бяха на не повече от пет метра от жилищата. Сади вече добре познаваше тази специфична смес от пушек, сажди и други миризми и беше свикнала с шума на вагонетките и локомотивите. Това беше улицата, на която живееха новопостъпилите миньори.

Тя спря колата пред една от по-големите постройки.

— Сади! Вече бях решила, че днес няма да дойдеш — обади се симпатична млада жена, която изтича от бараката, бършейки ръце с тънък пешкир.