Джуд Деверо - Рийган

Докато опитваше за десерт един сладкиш, който се наричаше в листа на менюто „Моравски захарен сладкиш“, в залата влезе една жена, която привлече върху себе си всички очи, както мъжките, така и женските. Причината беше не само външния й вид — тя беше изключително красива — а преди всичко нейното излъчване. Тази миловидна жена, която носеше синьозелена муселинова рокля в изискан стил, беше личност. Тя се движеше естествено и разговаряше непринудено с един, после с друг гост. Изглеждаше като любезна дама, която приветства с добре дошли приятелите на дома си на вечеринка. Спря пред една маса, погледна ястието и го върна в кухнята. На друга маса две дами станаха от столовете си и я прегърнаха сърдечно. Тя седна за миг при тях и се засмя от все сърце на някаква тяхна фраза.

Фаръл не можеше да отвърне поглед от нея. На пръв поглед тя приличаше на непохватното момиче, което беше познавал някога. Очите й имаха същия цвят, косите бяха със същия кафеникав отблясък, ала тази жена със своите съблазнителни форми, която общуваше толкова непринудено с хората, с нищо не напомняше за това скучно, стъписващо се от собствената си сянка дете, за което някога беше сгоден.

Като се облегна на стола си, Фаръл зачака невъзмутимо да се приближи до него. Когато го видя, тя се усмихна, ала в погледа й не се долавяше да го е познала. Минута по-късно, когато разговаряше със семейна двойка на съседната маса, очите й се вдигнаха отново и се срещнаха с неговите за втори път. Този път това беше преценяващ поглед и Фаръл му отвърна с най-очарователната си усмивка. Зарадва се неимоверно, когато тя се обърна кръгом и твърде припряно напусна залата. Сега беше сигурен, че още беше на лице едно чувство — независимо дали добро или лошо — което го засягаше. Омраза или любов: на него му беше съвсем безразлично, стига само да си спомня за него.

— Рийган, не ти ли е добре? — попита Бранди загрижено от другата страна на огромната дъбова кухненска маса, откъдето надзираваше трите готвачки.

— Няма ми нищо — отвърна Рийган необичайно рязко, после си пое дълбоко дъх и каза с едва забележима усмивка: — Току-що видях един призрак. Това е всичко.

Двете жени размениха поглед. Бранди придърпа Рийган в по-тих ъгъл на кухнята и попита:

— Бащата на Дженифър ли?

— Не — отвърна Рийган също така тихо. Понякога й се струваше, че въобще не е имало миг в живота, й, в който да не е мислила за Травис. Всеки път, когато погледнеше големите кафяви очи на Дженифър, виждаше в тях Травис. Чуеше ли тежки стъпки по стълбището, сърцето й спираше да тупти.

— Спомняш ли си за мъжа, с когото бях сгодена преди години? За Фаръл Батсфърд? — Между двете жени нямаше никакви тайни. — Той седи оттатък в трапезарията.

— Този негодник! — извика Бранди спонтанно. — Какво си е поръчал? Ще му поръся яденето с цианкалий!

Рийган прихна.

— Мисля си, че трябва да изпитвам същото като теб, но понякога дали човек може да забрави действително първата си любов. Когато го видях, в паметта ми изплуваха всички спомени. Бях толкова боязлива, толкова се стараех да бъда справедлива към всички и бях толкова влюбена в него. Мислех, че той беше най-хубавият и най-елегантният мъж на света.

— А как изглежда сега?

— Положително не е отблъскващ — отговори Рийган и се усмихна. — Трябва да го поканя на разговор в канцеларията си. Дължа му това от учтивост.

— Рийган — предупреди я Бранди — бъди предпазлива! Той не е случайно тук!

— Убедена съм в това. Мога и да се досетя какво иска. Точно след месец ще стана на двадесет и три години и тогава ще мога да разполагам с парите, които ми оставиха моите родители.

— Не забравяй нито за секунда какво ти казах — извика Бранди след нея.

Рийган отиде в канцеларията си до кухнята и седна в едно кожено кресло зад писалището си. Не Фаръл я беше разтърсил така, а тягостните спомени, които бяха свързани с него. Като студен душ се беше върнала нощта, в която нейният вуйчо и нейният годеник бяха показали истинското си лице. Едните спомени събудиха други: Травис, който я държеше в обятията си, Травис, който й нареждаше какво да прави. Травис като любовник. Травис по-голям от живота и Рийган в постоянна паника. През изминалите четири години стотици пъти беше започвала да му пише писмо, да му разказва за дъщеря му и да го успокоява, че двете са добре и са здрави и читави. Но беше прекалено страхлива да довърши писмата. Ако Травис й отговореше, че това не го интересува? Че никога не се е опитвал да я намери?