Джуд Деверо - Рийган

Рийган се отпусна тежко в леглото и се облегна на възглавниците, които Бранди намести под гърба й.

— Би ли могла да изнесеш проповедта си малко по-късно? — попита Рийган с изкривено от болка лице.

Въпреки нежното й телосложение, не я очакваше трудно раждане. Околоплодната течност се изля като планински ручей върху Бранди и двете се засмяха неочаквано, преди на света да се появи по пързалка едно голямо, здраво бебе. Беше момиченце, което тутакси сгърчи лице, сви ръчичките си в юмручета и започна страшно да реве.

— Съвсем като Травис — промърмори Рийган, преди да посегне към дъщеря си. — Дженифър. Харесва ли ти това име?

— Да — отговори Бранди, която изми най-напред Рийган и после стаята. Беше прекалено капнала, за да мисли повече върху името на бебето. Бранди погледна към Рийган как милва рожбата си, и през ума й мина, че е трябвало да понесе по-ужасни болки от тази щастлива майка.

В течение на един месец жените свикнаха да се грижат подред за едно бебе и шест квартиранти. С пукването на пролетта потеглиха стотици нови заселници на Запад, които се отбиваха временно в Скарлет Спрингс.

Един от тях, чиято съпруга беше умряла по пътя насам, реши да се засели в това селце с двете си малки деца накрая на пущинака. Той запретна ръкави да строи голяма, комфортна къща.

— Това селище ще расте — промърмори Рийган, която с бебето на ръце хвърли поглед към площадката, където се виждаха основите на новата постройка. Обърна се назад към готовата да се срути, изложена на ветровете фермерска къща на Бранди, и започна да фантазира как щеше да изглежда свежо боядисана. И когато се остави да я носи фантазията й, тя я виждаше вече разширена с предстройка, с дълга веранда отстрани.

— Изглеждаш толкова смешна — каза Бранди, която стоеше зад Рийган. — Не искаш ли да ми кажеш защо?

Още не, помисли си Рийган. Вече беше имала толкова много мечти в живота си и нито една от тях не беше станала действителност. Отсега нататък се канеше да се съсредоточи върху една цел и да работи упорито, за да я постигне.

Когато седмици по-късно в края на краищата запозна предпазливо Бранди с плановете си как фермерската къща би могла да се превърне в хотел, съдружничката й реагира малко недоверчиво:

— Това… това наистина звучи чудесно, но вярваш ли, ние — имам предвид, две жени — можем да се заловим с такова нещо? Какво разбираме от експлоатацията на хотел?

— Нищо — призна си Рийган с обезоръжаваща откровеност. — Но не ме разколебавай да мисля дали мога да постигна онова, което искам. Иначе дори няма да опитам.

Бранди, която нямаше какво да възрази по тази забележка, се призна през смях за сразена.

— Длъжна си да опиташ — каза тя. — Ти ще водиш, аз ще те следвам по петите!

Всичко това беше закачка, за която Рийган не желаеше да размишлява сериозно. В действителност тя искаше да е затрупана с работа, за да не й остава въобще време за размисъл. Два дни, след като беше намерила дойка за Дженифър, тя извади скъпоценностите от скривалището и взе пътна кола, отиваща на Север. Преброди безброй селища, докато намери човек да й плати подходяща цена за гривната и обеците й. И навсякъде, където слизаше от каляската, оглеждаше странноприемниците. Забеляза, че хотелът не беше само място за пренощуване, но и център за обществени и политически прояви. Нахвърляше скици, задаваше въпроси и понеже беше толкова млада и толкова любознателна, любезно се отзоваваха на молбите й и на драго сърце й разясняваха тънкостите на хотелиерството.

Останала без сили, но с добри вести се върна в къщи и прегърна дъщеря си и Бранди. На рамото й висеше тежка кожена чанта, натъпкана с бележки, чертежи и рецепти за Бранди. А в подгъва на роклята й бяха зашити банкнотите, които беше получила за накитите си. От този момент нататък никога нямаше да се съмнява кой дава тон в тяхното съдружие.

Фаръл Батсфърд слезе от пътната кола в Скарлет Спрингс през едно прохладно мартенско утро на 1802 година. Изтърси прахоляка от дрехите си, приглади жакета от скъпо синьо кадифе и издърпа островърхите маншети на ръкавите си.

— Ще останете ли по-дълго тук, господине? — попита кочияшът на капрата зад стройния, елегантен пътник.

Фаръл не сметна за необходимо да погледне файтонджията и отговори на въпроса му с късо кимане. Той се суетеше наоколо, когато първият от двата му тежки куфара тупна от покрива на пътната кола на голата земя. С широка усмивка кочияшът го гледаше като невинен ангел.