Джуд Деверо - Рийган

На втория ден от своето пътуване с каляска Рийган се измори много и през цялото време надничаше от прозореца. Междувременно бурята беше минала и беше оставила след себе си въздух, който сякаш можеше да се реже като филийки хляб. Роклята прилепваше към кожата й. Веднъж един ездач се насочи по пътя направо към каляската и Рийган се усмихна, когато дочу конски тропот. Беше убедена, че мъжът на жребеца можеше да е само Травис и затова подаде главата си през прозореца и вече беше вдигнала ръка наполовина в знак че го е познала, когато ездачът профуча край нея. С изчервено лице си седна отново на мястото в каляската.

Тази вечер не беше посрещната от дружелюбна собственичка в чакалнята, а от мрънкащ старец, който й даде за вечеря жилава пържола и полусурови картофи. Унила и капнала от умора тя се сви в спалнята, в която й се наложи да спи заедно с десет други жени.

Събуди се още преди изгрев слънце и се разплака тихо. Когато каляската беше готова за тръгване, имаше главоболие и подути очи.

Четиримата пасажери, които също пътуваха в каляската, се опитаха да завържат разговор с нея, ала тя отговаряше на въпросите им само с кимане. Беше ли избягала от Травис само за да му докаже, че е способна на самостоятелно действие? Или наистина беше повярвала, че иска да се ожени за Марго?

Нямаше ясни отговори на измъчващите я въпроси, пътуваше безцелно, като на всяка крайна станция сменяше каляската. Пейзажът се нижеше пред очите й и нито оскъдната храна, нито неудобните нощувки можеха да я извадят от стоическото равновесие.

Твърде замаяна, тя слезе един следобед от кабината за пътниците и се озова пред унилия фон на малко селце, което се състоеше само от шепа къщи.

— Това е краят на отсечката, госпожо — каза кочияшът, който й помогна да слезе по двойната подвижна стълбичка.

— Моля?

— Крайна станция — повтори кочияшът търпеливо. Той беше забелязал, че цели два дни младата дама беше гледала само тъпо пред себе си. Може би нещо й хлопаше в главата? — Линиите на пътните коли свършват тук. Зад Скарлет Спрингс има само обитавана от индианците територия. Ако желаете оттук да продължите нататък, трябва да си наемете някой да ви пази из прериите.

— Не мога ли да получа стая тук?

— Това тук не е подходящото селище, госпожо. Тук не може да се наеме стая. Имате две възможности — или да продължите да пътувате, или да се върнете обратно, само че не може да останете тук.

Да се върне? Беше невъзможно да тръгне обратно към Травис и метресата му!

В този миг чу женски глас зад гърба си:

— Аз имам свободна стая. Тя може да остане при мен колкото си иска.

Рийган се обърна и видя, че пред нея стои една набита, пищно сложена млада жена със светлоруси коси и големи сини очи.

— Казвам се Бранди Дътън — каза пищната жена — малко по-нататък надолу по улицата имам фермерска къща. Искате ли да живеете при мен?

— Да — каза Рийган тихо. — Мога да платя за това.

— Не се тревожете за дреболии. — Бранди взе пътната чанта на Рийган и я поведе надолу по улицата.

— Така както ви видях да стоите там — толкова малка и изгубена — веднага спечелихте симпатиите ми — каза Бранди. — Точно така трябва да съм изглеждала аз самата преди три месеца. Тогава родителите ми умряха, разбирате ли? Не ми оставиха нищо освен една стара, готова да падне селска къща. Ето че вече стигнахме!

Тя въведе Рийган в грубо построена, западнала двуетажна къща.

— Най-напред седнете да си отдъхнете. Ей сега ще ви направя кафе. Как се казвате всъщност?

— Рийган Станфорд — отговори Рийган, без дълго да се замисля, и сви рамене. Защо трябваше да играе още на криеница? Очевидно Травис нямаше намерение да я връща в къщата си.

Рийган изпи горещото кафе, макар че не й хареса особено. Но то й помогна да възвърне силите си, дори да усети, че очите й веднага се навлажниха.

— Изглеждате ми така, сякаш ви гнети горест — каза Бранди, отряза й парче от един сладкиш и го сложи в ръката й.

Най-напред един мъж, който искаше да се омъжи за нея, макар че по принцип я ненавиждаше; после един вуйчо, който я мразеше; накрая един втори мъж, който се беше оженил за нея само заради детето, което носеше под сърцето си — при тези обстоятелства тя можеше само да потвърди предположението на Бранди с едно кимане.

Докато Рийган дробеше на части сладкиша си, Бранди я погледна съчувствено и после я попита дали не предпочита най-напред да си почине. Като остана сама в стаята, Рийган даде воля на сълзите си. Толкова горчиво не беше плакала никога през живота си.