Джуд Деверо - Рийган

Тя целуна по дясната буза Рийган и се приготви да си върви.

— Ще кажа на персонала да разтреби масата — каза тя усмихнато до вратата. — Не трябва да товарите вашата малка, сладка главица с такива дреболии, дете мое. По-добре си легнете и се грижете за детето, което Травис толкова иска.

С тези думи тя излезе от салона, а Рийган се тръшна на канапето, сякаш освободена от ледена тръпка. Минаха минути, преди да се замисли върху думите на Марго. Мъжете в наше време се женят доброволно, беше казала Марго, но тя беше тичала след Травис и буквално му се беше набутала в ръцете. Травис имал болезнено развито чувство за чест, беше казала Марго. То му забраняваше да я изхвърли отново на улицата в Ливърпул. По-късно се беше оженил за нея, воден от чувството за дълг. Какво й беше казал преди венчавката? Той по принцип се женел за майката на своите деца!

Беше ли го принудила да се ожени за нея? Явно любовта не играеше никаква роля в техния брак. Как можеше Травис да обича такова неумело същество като нея, което дори не беше в състояние да си приготви чаша чай, без да си изгори ръката.

Дните минаваха и с всеки ден тя се справяше все по-лошо със задълженията си. Домашната прислуга изглежда я правеше на глупачка и всеки ден се сменяше. Когато Рийган разговаряше с персонала, получаваше нахални отговори и в края на краищата изпитваше дори страх да излезе от стаята си.

Вечер Травис се връщаше в къщи, вземаше я страстно в обятията си, хвърляше я във въздуха и я гъделичкаше, докато забрави унинието си и започне да се смее. Постоянно искаше да знае какво именно й липсва. Канеше я на обиколки из плантацията, но после се срамуваше, когато я придружаваше, защото така изцяло зависеше от неговата закрила. Не искаше обаче да го уязви, като му признае колко чужда се чувства в тази страна.

Травис никога не споменаваше пред нея, че й липсва авторитет. Разбира се, никой не смееше да даде нагъл отговор на собственика на плантацията, но за него естествено не остана в тайна, че различни дейности в плантацията се вършат през пръсти. Един ден Рийган го чу да хока хората в мандрата, че били забравили задълженията си.

Два пъти изненадващо я навестява Марго и двата пъти води най-напред с Рийган съчувствен разговор, преди да се нахвърли на хората и да ги накастри здравата, защото оставях да загине къща, в която им било толкова добре. След посещенията на Марго Рийган се чувстваше още по-зле, отколкото преди — съвсем изцедена и безполезна.

Не разговаряше никога с Травис за своите проблеми с персонала и не му казваше нито дума за стотиците хиляди сълзи, които проливаше всеки божи ден.

Един следобед, когато Рийган седеше в библиотеката и се опитваше да разсее мрачните си мисли с една книга, в помещението влезе Травис.

— Тук си значи — каза той усмихнато. — Вече си мислех, че си ни напуснала.

— Случило ли се е нещо?

Той носеше мушама върху дрехите си, както тогава на кораба.

— Надигна се буря. Един гръм е разрушил оградите ни. Около стотина коня са избягали от оградените пасища.

— Искаш ли да ги хванеш отново?

— Да, щом като пристигне Марго. Вече пратих човек да я извика.

— Марго ли? — Рийган затвори книгата си. — Какво общо има тя с твоите избягали коне?

Травис се изсмя на обиденото й лице.

— От една страна, няколко от тези зверове са нейни, а от друга страна тя язди по-добре от повечето мъже в околността. Това означава, че се нуждая от нейната помощ, мое малко, зеленооко съкровище!

Рийган се изправи и погледна нагоре към него.

— Не мога ли някак си да ти помогна?

Той се усмихна добродушно и я целуна по върха на нослето.

— Като не обременяваш от една страна малката си, прелестна главица с грижи, от друга страна като пазиш моето дете и на трето място — но не по-малко важно — затоплиш леглото ми. — С тези думи той я остави и изчезна от библиотеката.

Известно време тя стоя без да помръдне, вперила очи във вратата на библиотеката, идваше й да се разреве. Но беше проляла през последните седмици и без друго безброй сълзи.

Не искаше да седи тук сама и да се грижи за бебето на Травис. Животът все пак трябваше да предлага нещо повече от няколко минути интимност с един мъж, който постоянно мислеше за онова, което носеше в утробата си.

Ако му трябваше любов, той я търсеше там, където винаги я беше намирал — при Марго. Отиваше при тази горда и самонадеяна жена, която си въобразяваше, че може да управлява всичко на света.

Без да умува много, тя се отправи към спалнята си и започна да събира дрехите си в голяма пътна чанта. Решението й най-сетне да предприеме нещо я караше да бърза. Взе една украсена със сапфири гривна и две обици от брилянти от кутия върху своя скрин за бельо. Травис й беше подарил тези накити, някога те принадлежали на майка му. След кратко колебание пъхна скъпоценностите в чантата, навлече тежко манто и тръгна към вратата. Най-напред се убеди, че в коридора нямаше никой, преди да изтича към стълбището. Там се огледа още веднъж назад към онова, което й беше принадлежало. Не, тук никога нищо не й беше принадлежало!