Джуд Деверо - Рийган

— Да отнеса ли тези куфари в хотела? — попита набит младеж.

Отново Фаръл се ограничи с една рязко кимане в усилието си да пренебрегне съществуването на целия американски народ. Когато каляската се отдалечи, той за пръв път хвърли поглед към хотела „Силвър-Долфин“. Беше висок три етажа и половина, с двойна веранда на фасадата и високи снежнобели колони, които стигаха чак до покрива.

Подхвърли на младежа четвъртдоларова монета и реши да разгледа града.

Тук някъде трябваше да извират пари, помисли си той, докато разглеждаше спретнатите, солидни къщи. От другата страна на хотела откри печатница, лечебница, адвокатска кантора, аптека. Недалеч от тях видя ковачница, голям дюкян за всякакви стоки и училище, а в края на улицата голяма, добре поддържана църква. Всичко изглежда просперираше и благоденстваше.

Фаръл съсредоточи поглед отново върху хотела. Веднага се виждаше, че тази добре поддържана сграда беше центърът на населеното място. Зад хотелския комплекс имаше една допълнителна постройка — реставрирана по-стара къща, която вероятно беше зародишната клетка на това предприятие. Всички прозорци бяха безупречно чисти, кепенците на прозорците бяха прясно боядисани, и докато Фаръл разглеждаше архитектурните забележителности, безброй хора влизаха и излизаха от хотела. Очевидно това беше едно процъфтяващо предприятие.

За стотен път Фаръл извади от джоба си една протрита от четене вестникарска статия. В тази статия се твърдеше, че на госпожа Рийган Станфорд и на някоя си госпожица Бранди Дътън, една неомъжена жена, донякъде принадлежал цял град в Пенсилвания. Първоначално Фаръл си беше помислил, че е невъзможно да е онази Рийган, която търсеше вече толкова години, ала един мъж, когото беше изпратил в това селище, се върна с описанието, което отговаряше само на онази Рийган, която беше познавал някога по-отблизо.

Той отново си спомни за нощта преди почти пет години, когато Джонатан Нортлънд беше изгонил племенницата си от собствената й къща. Клетата, наивна Рийган така и не беше разбрала, че й принадлежи Уистън Мейнър, и не тя беше живяла от доходите на вуйчо си, както последният твърдеше през онази нощ, а по-скоро вуйчо й Джонатан Нортлънд беше човекът, който получаваше препитанието си в живота от лихвите на нейното състояние.

Като се усмихваше, Фаръл се запита дали Нортлънд някога въобще се е досетил кой е съобщил за скандалното държане на вуйчо й на изпълнителите на завещанието, които управляваха състоянието на Рийган. Обстоятелството, че попечителите на наследството й малко по-късно изхвърлиха на улицата Джонатан без пукнато пени, беше едно малко, но не неуместно отмъщение за твърденията на Джонатан по отношение на Фаръл през същата онази нощ. Жаждата за мъст на Фаръл се уталожи едва тогава, когато шест месеца по-късно намериха на улицата Джонатан намушкан с кинжал в един вертеп в пристанищния квартал на Ливърпул.

Минаха месеци и години, а на Фаръл все повече не му даваше мира мисълта за милионите на Рийган, които лежаха неизползвани в една банка и всеки ден растяха благодарение на предпазливите управители на нейното състояние. Той започна да се оглежда за невеста, за някоя партия с достатъчно пари, която да издържа него и имението по подобаващ за потеклото му начин. Младите дами, които прехвърляше в ума си, не можеха да предложат дори приблизително толкова голяма зестра като Рийган Уистън. А и наследничките на заможни семейства не искаха да имат нищо общо с един останал без средства, без титла джентълмен със съмнителен начин на живот.

След като Фаръл беше търсил напразно цели две години подходяща невеста, той стигна до извода, че за всичко беше виновна Рийган, защото го беше подиграла и с това подкопала реномето му сред жените от добри семейства. За него беше въпрос на чест да намери отново това момиче и да се ожени за него, за да възстанови с нейното състояние накърненото си честолюбие.

Мина известно време, преди да открие старата камериерка на Рийган, Лезли, в Шотландия, където живееше у роднини. Старата жена страдаше от хронични болки заради накриво зараснала долна челюст: отгоре на всичко Джонатан Нортлънд й беше избил всичките предни зъби, когато се опитвала да отговори на въпросите на един американец, който търсел сведения за семейството на младо момиче, хвърлило се на врата му.

С течащи лиги, като изговаряше непонятни думи и непрекъснато посягаше към едно шише, за да заглуши болките си, Лезли беше направила толкова отвратително впечатление на Фаръл, че той едвам издържа срещата си с нея. Отгоре на всичко в паметта й зееха празноти и минаха часове, преди да узнае онова, което искаше да знае на всяка цена. Поне успя да напусне жилището й с представа къде трябва да търси, ако иска да постигне целта си.