Джуд Деверо - Рийган

Когато свърза отговорите й му стана ясно, че Рийган беше отплавала за Америка. За него не беше никак лесно решението да я преследва там, ала го направи с твърдото убеждение, че след продължилият с години престой в онази нецивилизована страна щеше от сърце да се зарадва, ако някой я върнеше в старата й родина.

Америка се оказа по-голяма, отколкото си беше представял. Там имаше дори няколко цивилизовани, макар и изолирани населени места. Хората, които ги обитаваха, му бяха крайно несимпатични. Никой не съзнаваше действителното си обществено положение — всеки се мислеше на ниво.

Вече се канеше да стяга куфарите и да вдига платна за Америка, когато откри малката статия във вестника. После мъжът, когото беше изпратил в Скарлет Спрингс, се върна с описанието на една жена, която удивително точно съответстваше на Рийган, но тя изглежда вече не беше онази глупачка, която се беше врязала в паметта му.

Сега крачеше по „селския мегдан“ на Скарлет Спрингс — един овал с преливаща от зеленина поляна, която разделяше двете главни улици на селището една от друга — за да престъпи прага на хотела „Силвър-Долфин“.

Едно голямо фоайе с боядисана в бяло ламперия го погълна. Няколко добре облечени мъже и жени минаха през вратата от дясната му страна и когато ги последва, той се озова в още по-голямо помещение, което беше обзаведено с удобни кресла и канапета, и в чийто долен край се намираше внушителна камина. Всички мебели бяха с нова тапицерия от тъмнокафяв сатен с бледозелени ивици. Един бюфет — малко грубоват за вкуса му със своите маси и столове от естествен дъб, но явно добре посещаван — представляваше неделима част от фоайето.

От другата страна на това помещение се намираше трапезария с подходяща големина, а зад нея той откри две уютни столови, които очевидно бяха запазени за гостите на хотела. По обратния път към хола — старата част на сградата не привличаше особено вниманието му — той хвърли бегъл поглед към библиотеката, която му направи приятно впечатление с уханието на кожа и тютюн.

— Колко стаи имате тук?

— Цяла дузина — отвърна портиерът. — Освен тях още два апартамента със спални и салон, естествено без да се слагат в сметката частните помещения на собствениците.

— Естествено не. Навярно имате предвид двете млади дами, нали?

— О, да сър! Рийган и Бранди. Рийган живее на партерния етаж в края на старата постройка, а Бранди на първия етаж точно над нея.

— Това ли са госпожиците, на които уж принадлежал и целият град? — попита Фаръл.

Служителят се засмя тихо.

— Проповедникът смята, че единствената сграда в града, която не им принадлежи, била църквата, ала всеки в селището знае, че те са финансирали новата й постройка. На тях принадлежат всички ипотеки, които лежат върху къщите на града. Ако например пристигне адвокат, който иска да продължава нататък на Запад, Рийган му предлага пари, за да си направи кантора, и после той предпочита да остане в Скарлет Спрингс и да си построи къща. По същия начин успя да накара един лекар да отседне тук и така на бърза ръка от това селище стана цял град.

— Къде бих могъл да намеря сега госпожа Станфорд? — попита Фаръл, комуто се стори твърде невъзпитано мъжът постоянно да нарича Рийган с малкото й име.

— Някъде в хотела — отговори той малко разсеяно, тъй като в този момент към рецепцията се приближи семейна двойка, която желаеше да наеме стая за двама. — Тя е едновременно навсякъде.

Понеже Фаръл не желаеше да прави сцени, той се примири с факта, че безсрамният младеж го отпрати така внезапно. По-късно щеше да се оплаче при управителя от този човек.

От стаята си на горния етаж обаче не можеше да иска нищо повече: тя беше чиста, добре мебелирана и ярка слънчева светлина струеше през току-що измитите стъкла. Отопляваше се през зимата от малка камина, вградена в една ниша на страничната стена.

Фаръл облече нов костюм и се спусна отново на партера, където беше трапезарията. Гнетеше го, че е принуден да се храни с простолюдието, но му беше ясно, че тук вероятността да срещне Рийган беше по-голяма, отколкото в интимната столова.

Предлаганите ястия върху листа с менюто бяха повече от достатъчни. Можеше да избира между седем различни ястия с месо и три с риба, а който се колебаеше какво да си поръча, със сигурност щеше да намери в описа на студените ястия и ястията с дивеч нещо, което да задоволи придирчивостта му. Поръчката му беше изпълнена начаса. Сервираха му яденето горещо, то изглеждаше много апетитно и наистина имаше чудесен вкус.