Джуд Деверо - Рийган

— Може би Фаръл смята и малките момиченца вече за госпожици.

Сега Рийган потисна кикота си.

— Имаме ли нови гости? Днес сутринта нямах възможност да погледна в хотелския регистър.

— Преди няколко минути пристигна мъж с пътна кола с чергило. Добре изглеждащ момък. Грамаден.

— Бранди, ти си непоправима — каза Рийган през смях. — Но аз ще отида оттатък и ще му кажа добре дошъл.

Пред канцеларията си тя се натъкна на Фаръл.

— Добро утро — каза той и поднесе ръката й към устните си. — Ти си по-красива от ранното утринно слънце върху капките роса на разцъфнала роза.

Не знаеше да плаче ли, да се смее ли.

— Много благодаря за чудесния поетичен комплимент, но в момента наистина нямам свободно време.

— Рийган, скъпа моя, ти работиш прекалено много! Дай си поне днес почивка. Ще вземем Дженифър с нас и ще организираме пикник така, сякаш сме едно семейство.

— Това е наистина съблазнително предложение, но сега действително трябва да правя нещо.

— Не може да ми се изплъзнеш толкова лесно — каза той с усмивка, взе я под ръка и я придружи до фоайето.

Рийган вече усещаше присъствието на Травис, преди да го види. Той стоеше в коридора и почти запълваше с масивното си тяло цялата рамка на вратата. Тя съвсем се вдърви, когато погледите им се кръстосаха.

Никой от двамата не помръдна, стояха неподвижни и само се гледаха. На вълни на вълни чувствата връхлитаха Рийган, докато в ушите й силно бучеше. Така се нижеха минути, които й изглеждаха часове, преди да се обърне кръгом и да избяга обратно с развети фусти в канцеларията си.

Фаръл не беше сигурен какво става между Рийган и този мъж, но изглежда това не обещаваше нищо добро. Позна че е така по реакцията на Рийган спрямо този мъж. Не се поколеба да я последва и беше само на педя разстояние от нея.

— Рийган, скъпа — каза той нежно и сложи ръце върху раменете й. Тя трепереше така силно, че едва стоеше на краката си.

Ала Рийган едва ли съзнаваше близостта на Фаръл. Чуваше само как тупти сърцето й и бавните, тежки стъпки, които целеустремено се приближаваха към вратата на канцеларията. Трепереща, с останала без кръв глава, тя се вкопчи в ръба на писалището, докато Фаръл я подкрепяше с две ръце.

Вратата на канцеларията се отвори с брутална сила и се блъсна о стената.

— Защо ме остави? — попита Травис с нисък, шептящ глас и я погледна с пронизващ поглед.

Бавно се приближаваше все по-близо. Гласовите й връзки сякаш бяха парализирани. Можеше само да втренчи очи в него.

— Попитах те нещо — каза Травис.

В този миг Фаръл застана между двамата.

— Чуйте ме! Не знам кой сте, но нямате никакво право да предявявате претенции към тази дама!

Той не довърши речта си, Травис го хвана за рамото и отпрати към отсрещната стена на канцеларията.

Рийган не забеляза това. Усещаше само как Травис се приближава все повече и повече към нея.

Когато беше само на няколко педи разстояние той я докосна с върха на пръстите си съвсем нежно по слепоочията и Рийган усети, че колената й се подгъват. Преди да рухне на пода той я хвана, взе я в прегръдките си и зарови лицето си в шията й. Не размениха нито дума, когато я понесе към вратата, обърна се надясно и се насочи към апартамента в края на коридора. Травис беше беседвал цели два дни със съгледвача на Фаръл и познаваше хотела „Силвър-Долфин“ като петте си пръста.

На Рийган така й бучеше в главата, че въобще не мислеше какво става с нея или какво й предстои. Знаеше само, че Травис я носеше на ръце и не искаше нищо по-силно от това да лежи до него.

Толкова внимателно, сякаш беше чуплив предмет, той я сложи на леглото, после седна до нея, хвана с две ръце лицето й и помилва с върха на пръстите си бузите и слепоочията й.

— Почти бях забравил колко си хубава — прошепна той — колко си нежна и мила!

Дланите й се плъзнаха нагоре по ръцете му. Какво велико чувство беше отново да усеща силата му, да го чувства до себе си! Треперенето започна отново, когато я заля желанието да бъде с него и кръвта в жилите й започна да пее.

— Травис — промълви тя, преди устата му да закрие устните й. Отчаяно, като полудели, те започнаха взаимно да се събличат. Това не беше желанието нежно да общуват помежду си, а един свръхмогъщ копнеж, който трябваше да се засити. Късаше се плат, копчета хвърчаха из помещението, нежна тъкан се превръщаше в парцали. Когато тръгнаха един към друг като буреносен гръм, който следва ослепителна светкавица, те се притиснаха, вкопчиха се един в друг и като две изгладнели същества искаха да утолят колкото може по-бързо своето желание.