Джуд Деверо - Рийган

— Познавах Фаръл още в Англия. Някога бях сгодена за него и той пристигна в Америка да ме търси.

За миг Травис я гледаше безмълвно.

— Била си някога влюбена в един мъж, беше ми разправяла по-рано. Нима този мъж беше Фаръл?

Тя беше направо слисана от неговата памет.

— Тогава бях много самотна, той ме ухажваше известно време и на мен ми се струваше, че го обичам. Но оттогава минаха много години, по онова време бях още твърде неопитна.

— И какво изпитваш сега към него?

Тя се разхождаше неспокойно из стаята.

— Не знам какво изпитвам въобще сега. Години наред се страхувах от всичко, изневиделица се оказах съвсем сама и изправена пред избора или да плувам, или да се удавя. През последните четири години не съм правила нищо друго, освен да изравнявам сметки и да купувам парцели, после отново ги продавах. Мъжете не играеха никаква роля в живота ми. И сега изведнъж на бял свят се появи Фаръл и ми напомни за пренебрегваното малко момиче, което някога бях. После дойде ти и отново както тогава ме разболяваш от копнеж по теб и същевременно ми всяваш страх, че би могъл да ме превърнеш наново в ревливото дете, което бях при теб. Травис, нима не можеш да ме разбереш? Не искам да се върна в твоята плантация и да бъда задушена от теб. Само ако съм далеч от теб, мога да бъда това, което съм в действителност.

Въпреки всичките си предишни намерения, тя вече се разплака.

— Върви по дяволите! — каза тя. — Защо трябваше изобщо да идваш тук и така да ме объркваш? Върви си в къщи, Травис Станфорд! Върви си в къщи и никога, никога повече не идвай при мен.

С тези думи тя избяга от стаята.

Травис се облегна на предната табла на леглото и се усмихна. Когато се запозна с нея, беше видял само един проблясък от онова, което обещаваше да стане като жена, ала никога не се досещаше как би могъл да й помогне да се превърне в тази жена. Може би беше права, че тогава плантацията не беше по силите й. Когато узна как се отнасяше персоналът към нея, трябваше да се овладее, за да не ги издуши до един, но му беше ясно, че тя самата беше длъжна да открие колко е силна.

Сега си мислеше със затворени очи за нея. Беше поразен от жената, в която се беше превърнала — самоуверена, разсъдлива, дейна. Една жена, която беше осъществила мечтите си! Една жена, която беше слязла от пътната кола в края на пътя в селище, което се състоеше от няколко сиромашки дървени къщурки, и беше направила от него процъфтяващ град. И покрай другото беше възпитала разумно интелигентна дъщеря. Никой не предполагаше, че Дженифър щеше да се оттегли безмълвно в стаята си и там щеше да остане без очи от плач.

Сияещ от щастие, той се изсмя високо, метна завивката настрана и започна да се облича. Поне ботушите и панталоните му бяха останали невредими. Макар че Рийган си внушаваше, че сега била достатъчно силна, за да му противостои, той знаеше, че не беше така. Как гласеше все пак отколешната поговорка? Опит и хитрост младост и сила надвива. Беше решил да хвърли в боя всеки трик, който владееше, за да я върне обратно. С това намерение излезе от стаята, облечен само с плътно прилепнали черни панталони и високи ботуши.

Травис се спря пред отворената врата на кухнята, примамен от прелестните миризми, които се носеха от това помещение. С усмивка си спомни, че Рийган се стараеше той да пропуска яденето. Като хвърли бърз поглед наоколо се досети, че това апетитно, добре закръглено русоляво същество в ъгъла беше Бранди Дътън. Беше чул безброй неща за нея от хвърковатия шпионин, когото беше притиснал до стената на църквата в Ричмънд.

— Извинявайте — каза той високо. — Исках само да попитам дали може да получа тук нещо за ядене. За обществената трапезария не съм облечен достатъчно прилично.

— О, боже — възкликна Бранди, докато оглеждаше със сияеща усмивка мъжа с голите широки гърди и загорелите от слънцето ръце. Травис долови веднага във въздишката й, че хвърковатият дребосък му беше казал истината: Бранди беше всичко друго, но не и безразлична към радостите на живота.

Тя се окопити.

— Значи вие сте мъжът, който кара рози да разцъфтят по бузите на Рийган — каза тя сърдечно, напускайки ъгъла си.

— Аз карам розите да цъфтят навсякъде — каза той тихо, защото това послание беше предназначено само за Бранди, а не за кухненския й щаб, който безцеремонно го зяпаше.

Със звънлив смях Бранди взе ръката му.

— Струва ми се, че ще се разбираме добре помежду си. Най-напред седнете, докато ви донеса нещо за ядене. Елзи! — извика тя през рамо. — Изтичай в смесения магазин отсреща и вземи няколко ризи за господин Станфорд! Кажи на Уил да ти даде най-големите, които държи на склад. И не бързай много! Господин Станфорд и аз ще обсъждаме много неща!