Джуд Деверо - Сърце от пламък

Когато най-сетне я пусна, очите й бяха пълни със сълзи. Тя скри глава във възглавницата и пошепна:

— Моля те, недей, моля те!

— Не виждам защо трябва да бъда милостив — промърмори той, но освободи ръцете й. Тялото му все още притискаше нейното. — През последните дни и ти не беше особено благосклонна.

Блеър само го изгледа и той се надигна.

— Ще напусна стаята ти по същия път, по който дойдох — през покрива и надолу по дървото. Облечи се и излез през вратата.

Блеър вече не приличаше на хванато в капан животно.

— Наистина ли ще посещаваме пациенти?

— Никога не съм виждал жена, която се радва на рани и кръв.

— Не си прав. Радвам се, когато мога да помогна на хората. Да спася човешки живот за мен с толкова важно, колкото и моят собствен живот…

Той я целуна набързо и скочи от леглото.

— По пътя ще ми разясниш жизнената си философия. След десет минути, нали?

Блеър само кимна и стана още преди Лий да е излязъл през прозореца. Въобще не й мина през ума колко странно се държаха и двамата, откакто се върна в Чандлър, животът й изобщо не се движеше в нормални граници.

От малкия стенен шкаф, зает в голямата си част от посипаните с нафталин зимни палта на Хюстън, Блеър извади една дреха, с която много се гордееше. Беше я поръчала в известната с традициите си фирма „Дж. Кантрел и Синове“ във Филаделфия. Седмици наред обсъждаше с тях плата, модела и всички подробности, защото много държеше костюмът да отговаря точно на изискванията към една практикуваща лекарка и в същото време да не накърнява правилата на благоприличието. По време на пробите сядаше върху един дървен кон с цел да се увери, че полата е достатъчно къса, за да не спъва движенията й, и достатъчно дълга, за да не буди ненужно любопитство.

Горната част беше по военному строга, полата — дълга и женствена, макар че се състоеше от две части и Блеър можеше да се движи в нея толкова сигурно и удобно, колкото и в панталон. Костюмът беше из работен от фино, но много здраво морскосиньо сукно, което рядко се намираше на пазара, и имаше множество джобове, скрити зад диплите на полата и закопчани със специални копчетата, за да не изпадат скъпоценните инструменти. Скромен червен кръст на ръкава съобщаваше за предназначението на костюма.

Блеър обу и високите ботуши от телешки бокс, които се връзваха с шнурове — приличаха по-скоро на мъжки, тъй като модните тесни дамски ботушки не ставаха дори за ходене, — грабна новата си лекарска чанта и изтича надолу, за да се срещне с Леандър пред вратата.

Облегнат на файтона си, той пушеше една от дългите си тънки пури. За момент Блеър почувства страх, че излиза с него. Без съмнение цял ден ще трябва да се отбранява от нахалните му ръце и надали ще й се удаде случай да прегледа някой пациент.

С бърз поглед Лий оцени облеклото й и едва забележимо кимна с глава. После скочи на капрата и остави Блеър да се оправя сама. Тя едва се покатери на седалката, когато файтонът рязко потегли. Блеър вече имаше опит, затова се вкопчи в облегалката и сърдито изкрещя. Колата се понесе надолу по южното шосе и когато почти излязоха от града, тя извика с все сили, за да надвие тракането на колелата и свиренето на вятъра:

— Къде е първият случай?

— Тъй като почти цял ден съм в болницата, рядко излизам извън града — изкрещя в отговор той. — Някои от пациентите, при които ще отидем днес, са ми непознати, но с първия случайно се познавам. Казва се Джо Глийсън, а болната е жена му Елфи. Всъщност съм сигурен, че не е болна, а пак ще ражда. Кой знае как го правят, но на всеки осем месеца на света се явява ново бебе. — И той извърна лице към нея. — Помагала ли си някога при раждане?

Блеър кимна и се усмихна. Тъй като живееше у вуйчо си, тя имаше големи предимства в сравнение с повечето си колеги: беше добила знания не само от книгите, а беше събрала и достатъчно практически опит.

След едно пътуване, през което Блеър се сдоби с множество синини защото непрекъснато политаше напред и настрани, Леандър спря пред малка дървена хижа в подножието на планината. Големият преден двор гъмжеше от пилета, кучета и мършави мръсни деца, които се боричкаха и търкаляха в праха.

Джо, дребен човечец, само кожа и коси, останал почти без зъби разгони децата и животните с една и съща презрителна безгрижност.

— Тя е вътре, док. Елфи няма навик да лежи след съмнало, но вече четвърти ден не може да стане от дюшека. Тази сутрин едва я събудих. Лекувах я, колкото можах, ама нищо не се получи.