Джуд Деверо - Благословията

Все още загледана в телефона, тя се усмихна при спомена за всички жени в Абърнати, направили какво ли не, за да го спечелят за брак. Или просто, съвсем по старомодному казано, да го спечелят за леглото си. Но Милдред знаеше, че Джейсън не е докоснал никое от момичетата в родния си град. Нямаше представа какво прави по време на честите си пътувания до Ню Йорк, но към жените в Абърнати не бе нищо друго освен кавалер.

„С което направо ги вбесява“, помисли си развеселено тя. В радиус от три окръга нямаше сбирка по шев, читателски клуб или църковна среща, където да не се обсъждаше какво ще излезе от завръщането на господин Джейсън Уайлдинг в Абърнати, Кентъки.

„Само че — помисли си Милдред с усмивка, която с всяка секунда ставаше все по-широка — Джейсън продължава да държи снимките на Макс на бюрото си и говори за Ейми така, сякаш са се разделили едва миналата седмица.“

Тя сложи ръка върху телефонната слушалка. Не беше ли истинско съвпадение, че Джейсън се нуждаеше от художник, а тя съвсем случайно познаваше човек, който умее да рисува стенописи?

— Хм! — каза тя, докато вдигаше слушалката.

Беше съвпадение, доколкото успя да убеди лесно Дорийн да й даде адреса на художника в Сиатъл. След това му написа писмо, в което се казваше, че повече нямат нужда от услугите му, и изпрати от негово име съобщение на Джейсън, че си е счупил ръката. Това, че Дорийн се беше забавила с две седмици, докато му покаже писмото, бе улеснило още повече добре обмисления й план.

Тя набра номера, който вече беше жигосан в паметта й, и затаи дъх, изпълнена със съмнения. Ами ако тя точно сега нямаше нужда от тази работа? Ами ако откажеше? Ами ако продължаваше да се сърди на Джейсън и Дейвид, както и на целия Абърнати, задето са й изиграли такъв номер? Ами ако вече си имаше приятел?

Когато от другата страна отговориха, Милдред си пое дълбоко дъх и каза:

— Ейми?

Ейми се облегна назад в седалката на самолета, загърна се в кашмиреното палто и затвори очи. Макс най-сетне беше задрямал и разполагаше с един от редките си мигове тишина.

Но въпреки относителното спокойствие, тя не можа да заспи. Чувстваше се развълнувана и изнервена. Предстоеше й отново да види Джейсън.

Тя затвори очи и си припомни онази ужасна нощ, когато беше избягала. Колко благородна се чувстваше тогава! Колко доволна от себе си, задето му беше казала, че няма нужда от парите му. Колко романтично бе да прогнозира живота си въз основа на предположенията си как ще завърши един филм — или поне как е щял да завърши в реалния живот.

Ейми зави отново Макс с одеялото, понеже постоянно се въртеше в детското креватче на самолета и се отвиваше. Летяха в бизнес-класа, така че не се налагаше да държи тежкото, вечно неспокойно двегодишно дете в скута си през целия полет.

Ейми се облегна назад, затвори отново очи и се опита да заспи, но образът на Джейсън не я оставяше на мира. Тя извади дебелата папка от чантата си, отвори я и отново прегледа статиите. През последните две години беше събирала всичко, написано за Джейсън Уайлдинг.

Беше продал повечето от фирмите си, за да се превърне в — по думите на списание „Форбс“ — най-младия филантроп на Америка. И филантропията му бе свързана най-вече с градчето Абърнати в Кентъки.

Ейми прочете отново една статия, в която пишеше как Джейсън Уайлдинг е преобразил малкия, беден, западнал Абърнати в силен и проспериращ град. Първото нещо, което беше направил, бе да инвестира в куцащата фирма за производство на бебешки храни „Чарлз и ко“.

Журналистът разказваше развеселено как Уайлдинг е дал четири милиона долара на една дребна рекламна фирма в Абърнати, за да направи кампания за новите бебешки храни на национално ниво. До появяването му тази фирма се занимавала само с рисуване на реклами за местните фирми в градския вестник. Но за най-голяма изненада и несъмнено удоволствие на всички, както се казваше в статията, рекламната фирмичка свършила добра работа. „Кой може да забрави телевизионната реклама с бебето с «аканото» лице? — казваше се в статията. — Или онази с домакинята на светско парти, която изпразва бурканчета от бебешките храни на «Чарлз и ко» върху бисквити, за да й служат като канапета?“

Рекламната кампания пожъна голям успех и още същата година „Чарлз и ко“ бе обявена за най-бързо разрастващата се фирма в страната. „А сега и на международно ниво — както в продажбите, така и в качеството. Кой би се сетил да сервира «Бьоф Строганоф» на едно бебе?“