Джуд Деверо - Благословията

— Иде ми да те убия. Направо да те убия! — каза Джейсън Уайлдинг, като гледаше брат си изпод правите черни вежди, над които имаше същинска лъвска грива от стоманеносива коса.

— Нещо ново да ми кажеш? — попита Дейвид и му се усмихна по онзи особено чаровен начин, който караше хората да поверяват живота си в ръцете му.

Дейвид Уайлдинг или доктор Дейвид, както го знаеха хората от Абърнати, щата Кентъки — вдигна халбата и я пресуши, докато Джейсън отпиваше предпазливо от малцовото уиски.

— Е, и какво искаш? — попита Джейсън и повдигна вежда. Същият този поглед беше разтрепервал коленете на не един бизнесмен.

— Кое те кара да мислиш, че искам нещо?

— Дългогодишният ми опит. Може жителите на това забутано градче да смятат, че си достоен да станеш светец, но аз те познавам. Наумил си си нещо и ще го поискаш от мен.

— Може би просто исках да видя прославения си батко, а единственият начин да те накарам да си дойдеш за Коледа бе да ти кажа, че татко е на смъртно легло.

— Евтин трик — сви устни Джейсън.

Порови из джобовете си за цигари, но се сети, че ги е отказал преди повече от две години. Все пак това, че се намираше в бар в родния си град, събуждаше у него някогашното момче.

— Не можах да се сетя за нищо друго — каза в своя защита Дейвид.

Беше телеграфирал в Ню Йорк на богатия си, затънал в работа брат, че баща им е получил сърдечен удар и вероятно му остават само още няколко дни живот. Само два-три часа след това личният самолет на Джейсън се приземи на летището, което се намираше на деветдесет километра от Абърнати, а час по-късно той вече стоеше в дневната на родния им дом. Когато видя, че баща им си пие бирата и играе покер с приятели, лицето му стана такова, че отначало Дейвид се уплаши за живота си. Но както добре знаеше, Джейсън не беше толкова опасен, колкото изглеждаше.

— Няма да остана — рече Джейсън, — така че си избий тези щуротии от главата.

— И защо да не останеш? — попита Дейвид, като положи всички усилия въпросът му да прозвучи невинно.

Открай време бе семейна шега, че на Дейвид винаги му се разминава, докато Джейсън бива обвиняван за всичко. Това се дължеше на външността им. Дейвид имаше руса коса, сини очи и светла кожа. Макар да беше на тридесет и седем години, все още приличаше на ангелче. А щом облечеше лекарската си престилка и окачеше слушалките на врата си, всеки, който го видеше, въздъхваше с облекчение, защото човек с такъв неземен вид със сигурност имаше властта да спасява живот.

Джейсън пък беше черноок и с тъмна коса, пълна противоположност на Дейвид, и баща им често му казваше: „Изглеждаш, все едно си направил някоя беля, даже и когато не си“, защото Джейсън бе винаги намръщен.

— Нека позная — каза Дейвид. — Направил си резервация за един месец в някой хотел в Таити и ще спиш едновременно с три жени.

Джейсън отпи още малко уиски и погледна дяволито брат си.

— Не, не, не ми казвай! — продължи Дейвид. — Ей сега ще позная. Значи ще летиш за Париж, където си имаш вземане-даване с някоя манекенка. Едно от онези високи, хладни същества със силиконови гърди.

Джейсън погледна часовника си.

— Трябва да вървя, Леон ме чака.

Дейвид знаеше, че Леон е пилотът на брат му и че в случаи като този изпълнява и ролята на шофьор. Знаеше и че за Джейсън персоналът е неговото семейство, тъй като той никога не си правеше труда да се прибира у дома и бе твърде зает, за да си създаде свое собствено.

Джейсън изгледа продължително брат си, допи уискито и стана.

— Виж, знаеш колко ми се иска да остана тук и да те слушам как се занасяш с мен, но имам…

— Нека аз да го кажа — рече обидено Дейвид. — Имаш работа.

— Точно така, а не мога да си представя, че понеже е Коледа, хората престават да се разболяват, даже и в очарователния малък Абърнати.

— Да, и не престават да се нуждаят от помощ, даже и в Абърнати.

Джейсън седна и се облегна назад. Дейвид никога не молеше за помощ, ако наистина нямаше нужда от нея.

— Какво ти трябва? Пари? — попита Джейсън. — Каквото и да е, получаваш го, стига да го имам.

— Де да беше така! — въздъхна Дейвид, вперил поглед в халбата си.

Джейсън направи знак на келнера да му донесе още едно малко уиски и Дейвид го погледна замислено. Брат му никога не прекаляваше с пиенето. Казваше, че това замъглявало съзнанието, а работата му изисквала умът му винаги да бъде бистър. Работата беше смисълът на живота му.