Джуд Деверо - Благословията

Докато излизаха от бара и вървяха към седана, където ги чакаше Леон, Джейсън започна да си съставя мнение за жената, омагьосала брат му дотолкова, че да поиска да се ожени за нея. Фактите, които говореха против нея, се трупаха бързо: съпруг-пияница, непоправимо дете, нощен живот.

Когато влязоха в колата, Джейсън погледна по-малкия си брат и се закле да го опази от тази уличница. Докато пътуваха към покрайнините на градчето, започна да си я представя как изглежда. Виждаше изрусената коса и цигарата, която висеше от устните й. Дали беше по-голяма от Дейвид? Той бе толкова млад, толкова глупавичък. Почти не беше излизал от Абърнати и не знаеше нищо за света. Някоя хитра сметкаджийка лесно можеше да се възползва от това.

Джейсън се обърна и погледна тържествено брат си.

— Кълна се — каза тихо той и Дейвид се ухили до ушите.

Джейсън отново се обърна на другата страна. Макар обикновено да бе непоносим, брат му имаше способността да му вдъхва усещането, че струва точно толкова, колкото казваше счетоводителят му.

Старата Салма Плейс изглеждаше още по-зле, отколкото си я спомняше. Сигурно не беше боядисвана най-малко от петнадесет години, а верандата й бе килната на една страна. Освен това, доколкото се виждаше на лунната светлина, покривът едва ли можеше да опази някого от дъждовете.

— Нали ти казах! — рече доволно Дейвид, очевидно без да му прави впечатление състоянието на къщата. — Всички лампи светят. Хлапето никога не спи; държи майка си на крак по цяла нощ.

Джейсън погледна брат си и реши, че колкото по-бързо успее да го отърве от тази хищница, толкова по-добре.

— Хайде — каза Дейвид, вече слязъл от колата и изминал половината път по разбития тротоар, който водеше към полугрохнала ограда. — Да не би да се уплаши? Ако е така…

— Ако е така, ти повторно ще ме предизвикаш, нали? — каза Джейсън и повдигна вежда.

Дейвид се ухили и зъбите му блеснаха на лунната светлина, после изкачи почти тичешком стъпалата на верандата.

— Не стъпвай там, че… О, боже, много ли те заболя? Тази къща има нужда от малко ремонт.

Джейсън направи гримаса, докато се търкаше по главата, където го беше цапардосала дъската от пода на верандата.

— Аха, колкото и Франкенщайн има нужда от малко фина настройка.

Но Дейвид не чуваше брат си, защото вече чукаше нетърпеливо на вратата. Само след няколко секунди им отвори млада жена… и Джейсън остана със зяпнала уста, защото тя изобщо не отговаряше на очакванията му.

Ейми не приличаше на сирена, която примамва мъжете, и не беше от онези жени, за чиято красота се пишеха сонети. Нямаше защо и да се притеснява, че мъжете ще падат в краката й, обзети от луда страст.

Дългата й черна коса, която явно имаше нужда от миене, беше хваната на опашка ниско на тила. По лицето й нямаше и следа от грим, а по брадичката на светлата й кожа имаше няколко мръснобели петна. Огромните тъмни очи сякаш заемаха по-голямата част от лицето й и поне със сигурност засенчваха малките й устни. Колкото до фигурата, беше дребна и крехка на вид и явно имаше нужда от силна храна. Единственото съществено в тялото й бяха огромните гърди… на които имаше две големи мокри петна.

— Пусто да остане! — възкликна тя, когато погледна надолу и видя това, и влезе бързо обратно. — Влез, Дейвид, чувствай се като у дома си. Макс, слава богу, в момента спи. Бих те почерпила с джин, но нямам, така че можеш да си налееш от тридесетгодишния коняк, от който също нямам.

— Благодаря — отвърна оживено Дейвид, — но мисля, че в такъв случай ще пия шампанско.

— Налей и на мен една кофа — долетя отговорът от тъмнината зад отворената врата.

Дейвид погледна брат си, сякаш за да му каже; „Не е ли най-остроумният човек, когото някога си срещал?“

Но в този момент Джейсън оглеждаше стаята. Беше изминало доста време, откакто бе напуснал онова, което Дейвид наричаше неговата „къща в облаците“. „Толкова много живееш по частни самолети и частни хотели и частни не знам си какво още, че си забравил как изглежда останалият свят“, повтаряше му често той. Затова сега Джейсън оглеждаше стаята с отвращение. „Мизерна“ бе първата дума, която му хрумна. Обзавеждането изглеждаше като подарено от някоя благотворителна организация: нищо не пасваше, нищо не си подхождаше с останалите вещи. Имаше грозно старо канапе, тапицирано с протрит кафяв плат, и окаяно вехто кресло, покрито с някаква щампована на слънчогледи и бананови листа материя. Голямата, изхвърлена отнякъде макара, която някой беше боядисал в странен тъмночервен оттенък, служеше за масичка за кафе.