Джуд Деверо - Благословията

— Знаех си, че няма да си удържиш на думата — промърмори Дейвид и отново се обърна към колата.

Джейсън отправи към небесата кратка молитва да му дадат смелост и отново сграбчи лакътя на Дейвид.

— Какво си й казал? — попита той, като вече си представяше как секретарката му пристига със самолета в Абърнати и поема грижите за хлапето. Не, за бебето.

Очите на Дейвид светнаха.

— Казах й, че си мой братовчед, наскоро си скъсал с любимия човек и сега се възстановяваш и че това е първата Коледа, която ще изкараш без половинката си, и се чувстваш много самотен. Също и че новият ти апартамент в момента се боядисва и една седмица няма къде да живееш. Казах й, че обичаш бебета и би ти направила услуга, ако ти позволи да останеш няколко дни у тях и да се грижиш за Макс, докато тя си търси работа. — И най-сетне си пое дъх.

Не беше толкова лошо, колкото му се бе сторило отначало, при забележката за разбитото сърце. Дейвид усещаше, че брат му отстъпва.

— Искам само малко време насаме с Ейми — каза той. — Луд съм по нея. Сам виждаш, че е чудесна — забавна, смела и…

— И има златно сърце: знам — отвърна уморено Джейсън, докато вървеше към колата.

Леон вече беше излязъл и отворил задната врата.

— Обади се на Паркър и й кажи веднага да дойде тук — нареди той.

Беше му приятно да дава заповеди. Дейвид го караше да се чувства като хлапе от детската градина. Джейсън отново се обърна към брат си:

— Ако направя това за теб повече никога за нищо няма да ме молиш. Разбра ли? Това е последната, ама съвсем последната ми услуга.

— Честна скаутска! — отвърна Дейвид и вдигна два пръста. Имаше толкова щастлив вид, че Джейсън почти му прости.

Но всичко това си имаше и добрата страна. След като Дейвид го беше излъгал, и той се чувстваше в правото си да направи едно-две неща, без да му казва. Първото бе да накара компетентната си секретарка да го измъкне от това положение.

Дейвид обаче разбра по изражението му какво се готви да направи.

— Няма да съжаляваш. Обещавам ти!

— Вече съжалявам — измърмори Джейсън, докато вървеше след него към къщата.

Когато влязоха вътре, Дейвид успя в рамките на четири минути да се извини, да обясни, че на другия ден трябва да става рано и да ги остави сами.

Точно тогава Джейсън се почувства ужасно неловко.

— Аз… ъъъ… — започна той, без да знае какво да каже на младата жена, която стоеше и го гледаше втренчено, сякаш очакваше той да продължи.

Какво ли искаше от него? Може би автобиография? Ако имаше такъв документ, в него щеше да пише за няколкото компании на „Форчън 500“, които притежаваше, но не и за способността — или по-точно неспособността му — да сменя памперси.

След като Джейсън не каза нищо, жената му се усмихна едва доловимо и рече:

— Сигурно сте уморен. Спалнята за гости е там. Съжалявам, но в нея има само едно тясно легло. Никога не ми се е случвало да имам гост.

Джейсън се опита да й се усмихне в отговор. Тя не беше виновна, че брат му се е влюбил в нея, но, честно казано, не виждаше кое в нея би могло да предизвика любов. Лично той обичаше жените да са чисти, лъскави и да прекарват дните си в салоните за красота, където полагаха грижи за всеки свой косъм и пора.

— Къде са чантите ви?

— Чантите ли? — попита неразбиращо той. — А, да. Багажът. Оставих го в… у Дейвид. Ще си го взема утре сутринта.

Жената го гледаше втренчено.

— Мислех си… — Тя извърна поглед, без да довърши изречението. — Спалнята е ей там, а до нея има малка баня. Не е много, но… — После млъкна, сякаш смяташе за неподходящо да се извинява за обстановката в стаята. — Лека нощ, господин Уайлдинг — каза тя, завъртя се на сто и осемдесет градуса и излезе през друга врата.

Джейсън не беше свикнал хората да го отпращат. Всъщност бе свикнал да му се подмазват, тъй като обикновено всеки искаше нещо от него.

— Точно така — промърмори той. — Лека нощ. След това се обърна и влезе в посочената му стая.

Там изглеждаше още по-зле, отколкото в останалата част на къщата, ако това изобщо беше възможно. Леглото се намираше в средата на стаята и бе застлано с чиста, стара и оръфана завивка в червено и бяло. Единствената друга мебел в стаята бе обърнатият кашон, върху който стоеше стара лампа, сякаш от времето на Едисон. Имаше и един мъничък прозорец без завеси и две врати: едната, изглежда, на вграден гардероб, а другата — на банята. Самата баня беше облицована с блестящи бели плочки, половината от които напукани.

Десет минути по-късно Джейсън вече се беше съблякъл по бельо и лежеше, свит на кълбо, под завивката. На другия ден щеше да накара секретарката си да му купи електрическо одеяло.