Джуд Деверо - Благословията

— Имаш спалня за гости и се нуждаеш от него. Нямаш нищо против хомосексуалистите, нали? — попита я той с тон, който намекваше, че може би се е излъгал в нея.

— Разбира се, че не. Става дума само за мястото и… е, за пари. Не мога да си позволя дори да го храня, камо ли да му плащам, задето ми гледа бебето, и…

— Остави това на мен — рече Дейвид. — Всъщност остави цялата работа на мен. Джейсън ще ти помага във всичко и ще направи живота ти много по-лесен. Довери ми се!

Ейми му се довери, както правеше всеки в този град, и какво получи в крайна сметка? Всичко на всичко един мъж с ръст над метър и осемдесет и подигравателна физиономия, от когото й се искаше да избяга и да се скрие. Снощи, или по-точно тази сутрин, когато беше станала за кърменето в два, трябваше да си прехапе езика, за да не му каже нещо язвително, докато го наблюдаваше как оглежда дома й, присвил отвратено устни. Беше облечен в костюм, който сигурно струваше повече от къщата й, и Ейми усещаше презрението му. Искаше й се да каже на Дейвид да го разкара оттук, защото няма да позволи на този човек да се приближи до сина й.

Само че тогава си спомни какво й беше разправил Дейвид за този нещастен човек и разбитото му сърце. Гостът обаче изобщо не й изглеждаше потиснат, а по-скоро вбесен — вбесен на света, а може би и точно на нея. Когато накара Дейвид да си поговорят навън, страшно й се прииска да заключи здраво вратата и да се върне в топлото си легло.

Но не го направи и сега се налагаше да прекара цяла седмица с този неприятен мъж. Цяла седмица от живота си трябваше да търпи някой да й се присмива. Цяла седмица…

Но не можа да завърши мисълта си, защото през тънката стена се чу тупване, а след това — ужасеният писък на Макс. Ейми скочи от леглото и се озова в стаята на своя гостенин, преди да е успял да вдигне детето.

— Махайте се! — рече тя и отблъсна ръцете му, а после вдигна бебето и го притисна към гърдите си. — Шшт, миличко — прошепна, като го прегръщаше с разтуптяно сърце.

Беше паднало от леглото. Дали си беше ударило главата? Имаше ли му нещо? Сътресение? Мозъчно увреждане? Тя зашари с ръце по него, като търсеше отоци, кръв или нещо подобно.

— Мисля, че просто е изплашен — каза Джейсън. — Падна върху възглавницата, а и е толкова навлечен, че можете да го пуснете от прозореца на висока сграда и пак да не му стане нищо.

След това направи гримаса, която очевидно считаше за усмивка.

Ейми го изгледа вбесено. Макс беше млъкнал и сега се свиваше в кръста и придвижваше глава все по-надолу към гърдите й, за да покаже, че е гладен.

— Махайте се! — повтори тя на Джейсън. — Не ви искам тук.

Мъжът я погледна така, сякаш не разбираше английски.

— Казах да се махате! Уволнен сте!

Все по-трудно удържаше Макс, който се сви рязко надолу.

— Вземете си… телефона и напуснете!

Не й бе трудно да забележи, че е застанал до прозореца, за да говори по онова нещо, оставяйки бебето само на тясното легло. Нямаше намерение да поверява Макс в ръцете на толкова нехаен човек.

— Досега никога не съм бил уволняван — каза Джейсън с разширени от учудване очи.

— За всичко си има пръв път. — После, когато Джейсън не се помръдна, тя сви устни. — Нямам кола, така че ако не разполагате с превоз, се обадете на Дейвид. Ще ви дам номера му.

— Знам номера му — каза тихо Джейсън, като все още стоеше и я гледаше.

— Тогава го наберете! — рече Ейми и се обърна, като едва удържаше гърчещия се Макс.

После влезе в дневната, постави бебето върху двете възглавнички на канапето, като придържаше главата му с ръка, разкопча ядно нощницата си и извади едната си гърда. Макс веднага се вкопчи в нея и остана да лежи, загледан напрегнато в майка си, сякаш осъзнаваше, че става нещо.

— Вижте, аз… О, извинете! — каза Джейсън и се обърна гърбом към нея.

Ейми осъзна, че се е притеснил, задето я е видял да кърми. Тя дръпна бебешкото одеялце от облегалката на канапето и покри с него себе си и по-голямата част от бебето.

— Бих искал да получа втори шанс — каза Джейсън, все още с гръб към нея. — Аз… — едва не се задави с думата — сбърках, че оставих бебето само в леглото. Само че… ъъъ… просто се опитах да помогна. Чух го и затова го извадих от кошарката. Исках да поспите още няколко часа, това е всичко.

Личеше си, че всяка дума му засяда в гърлото. Човек можеше да си помисли, че никога досега не му се е случвало да се извинява. Не, всъщност — като се имаше предвид как процежда през зъби думите — изглеждаше, все едно никога през живота си не е грешил.