Джуд Деверо - Благословията

Дорийн го погледна неразбиращо. Джейсън си помисли, че може би трябва да се обади на Дейвид да види дали жена му вече не е родила, защото в момента, в който това станеше, Дорийн щеше да изхвърчи оттук.

— Ами рицарите?

— Рицари ли? Какви рицари в „Хиляда и една нощ“? Какво изобщо имаш предвид? — С Дорийн човек никога не можеше да знае.

— Не, глупчо, като в „Робин Худ“.

На Джейсън му се прииска да изкрещи.

— В „Робин Худ“ няма рицари. — Бог да му бе на помощ, но започваше да я разбира!

— О! — премигна Дорийн.

Притежаваше сладникава хубост — с огромни очи, които изглеждаха още по-големи, защото ги гримираше в черно, и около двайсет кила къдрава руса коса на главата си. Мъжете в Абърнати едва не припадаха, когато минеше покрай тях.

— Дорийн — рече Джейсън, но този път по-настоятелно. — Откъде президентът на Съединените щати е останал с впечатлението, че ще правим стенописи със сюжети от „Хиляда и една нощ“?

— От онзи човек, който е открил света и се е возил с рицарите на Робин Худ — отвърна тя.

За нещастие понякога почти му доставяше удоволствие да разгадава логиката на Дорийн. Сега казаното от нея заподскача безредно из главата му: човекът, който е открил света, Робин Худ, рицарите. Името на Колумб го подсети.

— „Рицарите на Колумб“ — прошепна той и разбра, че е улучил, когато Дорийн завъртя отегчено очи, сякаш се ядосваше на бавната му мисъл.

„Рицарите на Колумб“ беше един от спонсорите на ремонта на библиотеката в Абърнати и незнайно защо, Дорийн беше избрала да се съсредоточи именно върху тях. Как обаче беше стигнала от „Рицарите на Колумб“ до „Хиляда и една нощ“, това го озадачаваше, но всъщност логиката на Дорийн винаги успяваше да го постигне.

— Какво те кара да мислиш, че стенописите в библиотеката ще бъдат със сюжети от „Хиляда и една нощ“? — попита тихо той.

Дорийн въздъхна.

— Господин Гейбълс много харесва принцеса Каролин, а тъй като тя се намира там, разбира се, че това би харесала.

Отне му доста време, докато осмисли доводите й — ако изобщо можеха да се нарекат така. Господин Гейбълс бе собственик на местния магазин за домашни любимци, който се намираше в съседство със сградата, където се събираха „Рицарите на Колумб“. Принцеса Каролин пък живееше в Монако, което звучеше като Мароко, което пък беше част от Арабския свят.

— Разбирам — каза бавно Джейсън. — А интересът на господин Гейбълс към принцесата те е навел на мисълта, че библиотеката трябва да бъде изрисувана с мотиви от „Хиляда и една нощ“, а не от детски приказки.

— Изглеждат по-добре от Хъмпти-Дъмпти, а и президентът не би дошъл, за да види Малката Бо-Пийп.

Джейсън хвърли поглед към писмото и не можа да не признае, че тя има известно право.

— Виж, Дорийн — каза търпеливо той. — Проблемът е, че човекът пристига утре със самолет от Сиатъл, а цяла година е приготвял скиците за стенописите и…

— О, за това ли се притеснявате? Мога да го уредя — каза тя и излезе от стаята. — Ето — рече след малко, когато се върна. — Това пристигна преди две седмици.

На Джейсън му се прииска да я нахока, задето е оставила писмото да се търкаля из канцеларията цели две седмици, без да му го покаже, но реши да си спести енергията и първо да го прочете. В него пишеше, че художникът си е счупил дясната ръка и няма да може да работи поне четири месеца.

— Няма да се развикате пак, нали? — попита Дорийн. — Искам да кажа, това е само счупена ръка. Ще се оправи.

— Дорийн — изпъшка Джейсън и се изправи, като се радваше, че тя е от другата страна на бюрото, иначе можеше да се изкуши да я хване за шията и да стисне здраво. — След шест седмици президентът на Съединените щати ще дойде да посети един град, чието обновяване ще бъде завършено след месеци, а той иска да види стенописи, които още не са нарисувани, защото нямам художник. — Гласът му започна постепенно да се повишава, докато най-сетне стигна до крясък.

— Не ми крещете — каза спокойно тя. — Не ми е работата да наемам художници. — След това се обърна и излезе от стаята.

Джейсън се строполи на стола толкова силно, че едва не го счупи.

— Защо се отказах от бизнеса? — промърмори той и за кой ли път вече си спомни с носталгия за някогашния си експедитивен и организиран живот.

Когато се премести в Абърнати, той се опита да вземе и най-добрите си служители, но повечето от тях просто му се изсмяха. Икономът му например.

— Да напусна Ню Йорк, за да отида в Кентъки? — попита той, силно развеселен. — Не, благодаря!