Джуд Деверо - Благословията

След това, когато не получи отговор, Дейвид въздъхна и излезе от стаята.

Джейсън натисна бутона на секретарката си.

— Обади се на „Хари Уинстън“ и ги накарай да ми изпратят подбрани модели годежни пръстени.

— Годежни? — попита госпожа Хъкнол.

— Да! — отвърна троснато Джейсън и натисна бутона, за да прекъсне връзката.

— О, Джейсън, скъпи! — измърка Доун и потърка в него идеално поддържаното си тяло. — Партито е прекрасно! — Някак успя да го каже така, че да прозвучи „прр-р-рекрасно“. — Никога досега не съм виждала толкова много известни личности на едно място.

Джейсън седеше мълчаливо на стола, пиеше може би петата си чаша шампанско и гледаше хората наоколо. „Наистина са известни и богати — помисли си той, — а също и красиви.“ Жените излъчваха онзи лъскав блясък, който се придобиваше след много часове в салоните за красота по цял свят. Кожата и косите им блестяха от здраве и козметика, която струваше повече от държавния резерв на няколко малки държави, взети заедно.

— Какво ти става? — попита Доун и малка бръчица загрози съвършеното й чело, за което Джейсън знаеше, че не е съвършено по рождение. Беше „опънато“, както и всичко по цялото й тяло бе опъвано или подплатявано. Изглеждаше на двадесет и седем, но Джейсън се изкикоти вътрешно, когато му мина през ума, че изобщо няма да се учуди, ако разбере, че е на седемдесет и пет.

— Защо ме гледаш така? — попита тя. Беше приседнала на облегалката на стола му, тъй че дългото й, стройно бедро с добре оформени мускули да му бъде подръка.

— Чудех се на колко години си.

Доун едва не се задави с питието си и по съвършено гримираните й бузи избиха гневни червени петна.

— Май тази вечер си в лошо настроение — каза тя със свити устни. — Защо не станеш да поговориш с гостите си?

После лицето й засия, сякаш за нищо на света нямаше да си позволи да му се разсърди.

— Знам какво ще те разведри! Какво ще кажеш да ти дам сега коледния подарък?

— Имам достатъчно вратовръзки — рече той.

— Не, глупчо, не е вратовръзка, а… — Тя се наведе така, че да докосне рамото му с гърди, и му прошепна на ухо похотливите си замисли.

Джейсън се отдръпна и й се усмихна ехидно.

— Не смяташ ли, че трябва да остана тук с гостите си?

В очите й се появи сянка на обида. Тя стана и се отдалечи, оставяйки го сам.

Джейсън не знаеше дали да се радва, или да се чувства още по-самотен. „Да го вземат мътните брат ми — помисли си отново той. — Справях се отлично, преди да се появи с приказките си за брак и семейство.“ Това посещение, заедно с празника и годишнината от изчезването на Ейми, можеше всеки момент да го извади от релси.

Очаквайки, че ще му бъде трудно да изкара тази вечер, беше наел един известен дизайнер по вътрешно обзавеждане да организира парти в апартамента му, за да го разсее. Не можеше да не признае, че дизайнерът е свършил превъзходна работа и че партито е изискано. Украсата бе великолепна, а кристалът проблясваше на светлината на свещите, в хармония с основния тон от сребърно и бяло.

Храната беше чудесна, всяка хапка бе истинска наслада. Или поне така му казваха: цяла вечер не бе докоснал нищо друго освен шампанско.

А щом всичко в живота му беше чудесно, защо се чувстваше толкова нещастен? Разбира се, беше загубил жената, която смяташе, че обича, но не се ли случваха всеки ден такива неща? И нима всички се измъчваха от депресии цяла година след това?

Джейсън знаеше, че ако има малко ум в главата, ще направи това, което го бяха посъветвали всички — от детективите до собствения му брат: да забрави, че може да намери тази жена и малкото й момченце. Както му бе казал един от детективите: „Ако имах вашите пари, нямаше да се притеснявам за някоя мацка; щях да си ги купя всичките.“ Тогава Джейсън го уволни на минутата и се опита да изтрие тези думи от съзнанието си.

Но сега, докато гледаше бляскавите хора в бляскавия си апартамент, той си ги спомни. „Щях да си ги купя всичките“, беше казал мъжът. Не бяха ли горе-долу такива и думите на Ейми? Не го ли обвиняваше, че се опитва да си купи семейство?

Той направи знак на келнера да му напълни чашата и продължи да наблюдава гостите си. През тази година бе направил всичко възможно да забрави последната си нощ с Ейми. Цели дванадесет месеца отказваше да мисли, дори да си спомня за това. Дванадесет дълги месеца, в които подхранваше гнева си. Само ако го беше послушала… Ако се беше замислила над думите му… Ако просто беше изчакала до сутринта, за да поговорят…