Джуд Деверо - Благословията

„Добре се справих — помисли си тя, загледана в скицника. — Не съм богата, нито известна, но се издържам сама. И Макс е щастлив.“ Синът й посещаваше група за игри три пъти седмично, а всяка минута, в която не работеше, тя прекарваше с него.

Колкото до мъжете, не бе намирала много време за тях. От работата и Макс не оставаха кой знае колко свободни часове. Често пъти излизаше през почивните дни с редакторката си, съпруга й Алек и дъщеря им. Алек подхвърляше Макс по присъщия на мъжете начин и това като че ли бе достатъчно за момчето. „Някой ден, съвсем скоро — помисли си тя, — ще започна отново да мисля за мъже, но още е рано.“

Ейми започна да нахвърля набързо идеите си за стенописите върху скицника и изобщо не се изненада от факта, че всички мъже на рисунките приличат на Джейсън.

Когато самолетът се приземи, сърцето й се качи в гърлото. Тя събуди внимателно Макс. Момченцето се размрънка, че не си е доспало, но когато видя, че са на непознато място, любопитството му надделя. Когато влязоха в сградата на летището, едва го удържа, тъй като беше решил да се повози на количката за багажа.

Съгласно обещанието си, Милдред бе изпратила кола да я чака и бе поръчала на шофьора да откара Ейми и Макс направо в дома й.

Но Ейми имаше други намерения.

— Ние ще слезем тук — каза тя, когато колата излезе на главната улица на Абърнати. — Моля ви, кажете на свекърва ми, че ще отидем при нея след около час.

Искаше да види промените, за които беше чела. Тя хвана Макс за ръка и тръгна надолу по улицата, като оглеждаше всеки магазин.

Преди си въобразяваше, че знае какво може да е направил Джейсън с града, но грешеше. Мислеше, че го е превърнал в мъничък Ню Йорк с бутици на Версаче и безброй картинни галерии. Но не. Той само беше ремонтирал и боядисал всичко. И премахнал модернизацията в много от магазините. Вървейки из града, Ейми имаше чувството, че се е върнала назад във времето, само дето тук не изглеждаше отживяло. Не приличаше на декор — като онези изкуствено пресъздадени градчета в увеселителните паркове.

Не, Абърнати изглеждаше точно такъв, какъвто бе станал: проспериращ фермерски град с хора, които бързаха насам-натам, и магазини, чиято търговия вървеше добре. Ейми крачеше бавно, а Макс се въртеше и обръщаше да види всичко, защото обичаше да гледа непознати хора и места.

Внезапно момчето се закова пред един магазин и Ейми едва не загуби равновесие. На витрината бяха изложени книжни въртележки, които един вентилатор караше да се въртят. Първата й мисъл бе, че това са просто въртележки, нищо особено, но после се сети, че за едно дете, привикнало към механизирани шумни играчки, те изглеждат вълшебно.

— Да влезем тогава — каза тя и личицето на Макс грейна.

Минути по-късно излязоха от магазина. Макс държеше в едната си ръка лъскава синя въртележка, а в другата — обвивка от бонбон. Смучеше покритото с шоколад парче сушен плод и Ейми се усмихваше. „Дом — помисли си тя — е мястото, където продавачът подарява бонбон на едно дете със сияещи очи.“

В края на улицата се намираше библиотеката на Абърнати. Входът й зееше отворен, отвън бяха спрели няколко пикапа и от сградата влизаха и излизаха работници.

Ейми си пое дълбоко дъх. Скоро щеше да види Джейсън, предчувстваше го. Макар да беше прекарала с него съвсем малко време, сякаш усещаше присъствието му навсякъде из градчето. Всичко, към което погледнеше, й напомняше за него. „Ето оттук купи на Макс обувки — помисли си тя. — А тук ме разсмя. Тук пък…“

— Искаш ли да влезем? — попита тя Макс и го погледна. Той продължаваше да смуче бонбона. — Тук е мястото, където ще работи мама.

Макс кимна и погледна въртележката, която вятърът отново беше завъртял.

Ейми пак си пое дълбоко дъх и заизкачва стълбите редом с Макс. Отначало в залата й се стори тъмно, но когато очите й привикнаха, видя, че работниците почти са привършили. Вече разглобяваха скелето и оставяха след себе си чисто бели гипсови стени, готови за нейните стенописи. Виждаше, че ще трябва да рисува точно срещу регистратурата и върху следващите две стени. В читалнята имаше голяма празна стена и вероятно там щеше да бъде главният стенопис.

Докато оглеждаше и си мислеше как ще разположи мотивите, от задната част излезе мъж, следван от хубавичка блондинка. Веднага щом видя, че това е Джейсън, Ейми се скри в сенките и притихна. Той разглеждаше някакви планове, а жената сякаш бе доволна просто да стои мълчаливо до него.

Ейми го наблюдаваше незабелязано от сенките. Беше се посъстарил, гънките около устата му сякаш бяха станали по-дълбоки. Или може би това се дължеше на светлината. Но косата му си беше същата — гъстата сребриста грива стигаше до яката му.