Мишел Жори - Празникът на промяната

Веднъж бе попитал Лайна:

— Скъпа, ти не си ли случайно маранско дете, което се е изгубило?

Лайна бе отрекла, но не изглеждаше особено изненадана. Ако не беше от Мара, то сигурно знаеше нещо важно за маранците или поддържаше тайни връзки с тях… Тя отведе Боро в стария театър Ослобо, разположен в истински земеделски район, с подземни ферми и хижи на повърхността, заобиколени от ливади, където пасяха овце и коне, и земи, в които цъфтяха ябълки и жълтееха жита. Великите помагачи от Юдерна (тези, които понякога наричаха мъдреците на пустинята) живееха тук в общности или просто минаваха. Старият театър, както гласеше табелката на входа, принадлежеше само на тях. Тази почти частна собственост представляваше нарушение на закона на Вариана. Боро се питаше защо мъдреците имат нужда от собствено място — те несъмнено заслужаваха това нарушение, — където можеха да се затварят, тоест да се скрият. Тази претенция също излизаше извън рамките на общото право.

Лайна и Боро вече не се разделяха. Младата жена бе заявила на спътника си, че ще го придружи до Силбоа. От любов и любопитство — защото при нея не ставаше въпрос за промяна. От няколко години тя бе навлязла в третия сезон на живота си и мислеше, че повече няма да се променя. „Вече нямам нужда от промяна!“ — заявяваше гордо тя, което съвсем убеди Боро, че хипотезата му не бе съвсем погрешна…

— Обещавам ти, скъпи, ще те придружа до Силбоа. И още отсега ще започна да свиквам с теб.

И двамата се смееха. Отпуснаха се сред кожите, сплели тела, слели полови органи, в игри и милувки. Бяха като богове. Изведнъж Боро потръпна. Току-що бе навлязъл в депресивната фаза и веднага си даде сметка за това. Отново се почувства като малко дете. При невероятната сигурност на Вариана беше по-добре да си малко дете. Всякаква гордост го напусна. Дори самото понятие за гордост изчезна от съзнанието му. Подслони се в нежните, гостоприемни ръце, които се протягаха към него. Лайна го залюля майчински.

— Скъпи мой, моя любов, съкровище мое… И Боро реши, че тези думи са много приятни за слушане.

— Имате избор, ваше превъзходителство — каза Абдан Юру. — Надуваем стол, дървен стол, възглавница или килимче за медитация като на мъдреците от пустинята?

Гам Симла, извънреден посланик на Република Миябад, поклати глава със съучастническа усмивка. Отдавна познаваше особения хумор на хората от Юдерна (между които без съмнение се криеха загадъчните маранци).

— Значи липсва само дъска с гвоздеи!

— За бога, ваше превъзходителство, ние не сме мазохисти.

Очите на мъдреца от Юдерна блестяха лукаво. Симла наблюдаваше домакина си с весело-тревожна благосклонност. Посетителят, облечен в бял абуд, с боси крака и дълги сиви коси, падащи върху слабите му рамене, бе определено индийски тип — гладка и силно загоряла, почти кафява кожа, черни, твърде удължени очи, високи скули… Абдан го прие в малка подземна стаичка на стария театър, в която дракон бълваше слънцето от зиналата си паст. Беше съвсем като дневната светлина. Завесите образуваха сенчест кът. Таванът не се виждаше и човек имаше чувството, че слънцето грее на небето от десет места.

— Зарежете това „ваше превъзходителство“, приятелю! — каза пратеникът на Маябад. — Може би не сме чак толкова освободени като вас, но от доста време вече не си играем на превъзходителства. Не го правим дори с нашите съседи, капиталистите от Гълф Юниън!

Абдан Юру приседна на пети.

— А, Г. Ю. все още ли е капиталистическа?

— В известен смисъл, да.

Гам Симла сложи две възглавници една върху друга и седна облегнат на стената, с лице към събеседника си.

— Ще бъда откровен с вас. Когато идвам във Вариана — а сега съм за пети път, — винаги оставам изненадан от вашето пълно непознаване на външния свят Знам, че идеята за всеобщо планетарно общество е изоставена отпреди век, но имам чувството, че вие страшно сте се затворили в себе си, а това не е нормално… Не, не ми отговаряйте. Сега не можем да узнаем кой има право и кой не. Вие сте се оставили на инстинктите си. Историята ще отговори…

— Вече няма история.

— Не съм толкова сигурен като вас. Да кажем бъдещето… Разбира се, вие имате предимството да бъдете остров сред пустинята. И тъй като на тази планета не съществува никаква въздушна сила — освен Г.Ю., които са миролюбиви, — пустинята ви защитава идеално. Абдан скръсти ръце върху голото си коляно, което потрепери, после тялото му се отпусна бавно, мускул по мускул. Мъдрецът от Юдерна затвори очи.