Мишел Жори - Празникът на промяната

Сия скучаеше. При наближаване на промяната често става така. Човек все повече и повече се откъсва от миналото си, не изпитва особен интерес към настоящия живот. Чувстваш изменението, мутацията, но новото същество, което скоро ще бъдеш, все още е неоформено, неясно. Страдаш от липса на душа. Ставаш чужд на себе си… Сия бе изоставила всякаква активна дейност, докато при предните промени си бе наложила да се държи до последния ден. Тя упражняваше три основни професии — дизайнер към едно модно ателие, измисляше и шиеше костюми за историческия театър Ахмед Рао и преподаваше на децата дегизиране и игра с маски… Обичаше страстно всяка една от тези професии. Често изпитваше чувството, че чрез тях напълно изразява цялата си личност и че се осъществява прекрасно (което не й пречеше да отдава четири-пет дни от месеца в преданост). Не, не желаеше да се променя за трети път. Дори не мислеше за това. Но сега вече бе късно. Нищо не я интересуваше. Дори трудно възпроизвеждаше хиляди пъти повтаряни движения. Паметта й се замъгляваше, в съзнанието й образите се объркваха, а думите се блъскаха из устата й и спираха на устните й. (Заекването и другите смущения на речта представляваха едни от първите известяващи близката промяна признаци.) Бе започнала да наблюдава дъщеря си с маниакална настойчивост и Лизор го забеляза. Дъщеря, която вече не обичаше. Поне не както преди. Това много я плашеше. Сия се нуждаеше повече от когато и да било от любов, но самата тя се усещаше неспособна да изпита силно чувство. Това бе признак. Още един признак. Промяната наближаваше. Сия страдаше от самота. Човек винаги се променя сам.

Живееше в голяма, малко мрачна стая, разположена на втори подземен етаж на една къща в квартал Рао, недалеч от театъра, където работеше три-четири часа всеки втори ден. Рогозки, завеси, пердета и кожи разделяха стаята на шест части: по една за децата — но Джадин почти никога не идваше и стаята му често бе заета от минаващи приятели — една за самата нея, кухня, работен кът, стая за минаващи… От известно време Лизор също отсъстваше често. Това беше нормално. Момчета, които Сия дори не познаваше, ползваха леглото й, възглавниците, кожите, куклите, игрите и книгите й. Всъщност апартаментите бяха всеобща собственост. Редовните наематели на някоя стая (или на повече) имаха само частично и ограничено право над пространството, което им бе предоставено от общността. Много хора предпочитаха да нямат постоянно жилище и ходеха от къща на къща, за да се хранят, да спят и да живеят. Тези номади не се натрапваха — кодексът на учтивостта във Вариана (или гражданският кодекс) не им го позволяваше. Редовният наемател не бе задължен да приема минаващите… Всъщност във Вариана не съществуваха наказания, нито задължения. Опитът доказваше, че и най-големият неудачник, и най-нежеланият бездомник в крайна сметка намираха подслон, преди да се помолят за четвърти път. В Театриондия не съществуваха нито ключове, нито ключалки, нито каквото и да е от тоя род. Кражбите, както и престъпленията бяха напълно безсмислени. Крадците и убийците, ако се намереха такива, биваха осъждани на незабавна промяна.

Сия бе легнала по корем, опряла брадичка на кръстосаните си ръце. На три крачки от нея Лизор се бе изтегнала в същата поза, заобиколена от куклите си, една книга и китара. От време на време подръпваше разсеяно някоя струна. Запълваше по нормален начин нормалното си свободно време, докато Сия вече не четеше, не свиреше, не слушаше музика, не рисуваше. Нищо не я привличаше. Дори не й се говореше и трудно понасяше присъствието на помагачите. Чакаше…

Изправи се, прекоси стаята и се отпусна до прозореца, който започваше от пода и гледаше към малко кръгло площадче, потопено в слънчева светлина, струяща от световода, разположен на горния етаж. Това селско площадче служеше за обща всекидневна на пет-шест апартамента, разположени на долното ниво. Някаква двойка се любеше в сянката на смокиново дърво, а възрастен мъж в пончо даваше уроци по пиано на малко голо момиченце.

Някой влезе в стаята. Сия с мъка вдигна поглед. Посетителят бе млад мъж. Знаеше, че го познава. Вероятно бе приятел на Лизор, но не се сети кой е. Почувства, че паметта й започва да работи и веднага след това се отказва. Всички спомени се разпиляваха в мозъка й. Извърна се към дъщеря си, която също й се стори съвсем непозната. Момчето бе красиво. Направи две крачки към нея и й се усмихна. Понеже го намираше за приятен и хубав, застана на колене, за да го посрещне, и му отвърна с усмивка.