Мишел Жори - Празникът на промяната

— Ще пристигне.

— Ще се заема с него. Толкова обичам да играя на даскал, нали! Бих искал да се срещна с твоето протеже Боро Уругало. Но по-късно.

Джизана се изправи. Латито се затвори над мускулестите й бедра. С крайчеца на пръстите отърси от коленете си полепналите по кожата й пясък и мъх. Дари Аблан със спокойна, нежна, изпълнена с уважение, преданост и обещание, но същевременно и братска усмивка.

— Ще се заема с посрещането на Гам Симла и ще видя какви са плановете на Боро Уругало.

Ароматът на тялото и косите й достигна за момент до обонянието на мъдреца от Юдерна. В този свят, в който никой никога не принадлежеше на никого, Абдан знаеше, че Джизана, стига той да го пожелае, ще бъде негова тялом и духом.

Лизор наближаваше шестнайсет години. Тя притежаваше в голяма слепен характерните черти на подрастващите от Вариана — учудваща смесица от зрелост и безгрижие; преждевременно физическо съзряване, съпроводено с пълноценно развитие на духовните възможности, придобити от най-ранна възраст, което ни най-малко не противоречеше на неудържимото влечение към смеха и игрите.

Лежеше полугола върху пухени възглавници под отвора на световода, в запазеното за нея кътче от апартамента. Бе вдигнала пердето, зад което при нужда се усамотяваше. Рядко изпитваше нужда да е сама. Усмихваше се с пълното съзнание, че Сия разглежда тялото й. Беше хубава, нежна, умна. Никога не бе ходила на училище, защото в Натилондия, където бе родена, нямаше училища, както нямаше и в Театриондия, където живееше след втората промяна на Сия. Но въпреки това тя знаеше да чете, да пише, да рисува, да пее. Познаваше старата история, историята на индустриалното общество, на света преди Вариана. Увличаше се от социология на помощта, от философията на Вай Торано (Вай Торано не беше човек, а общност в пустинята) и от теорията на полупроводниците. Тъчеше, подреждаше камъни, правеше планини и макети, измисляше истории и ги разказваше. И накрая, винаги навреме, отдаваше деня си на преданост към кралицата… Истинско малко чудо, като по-голямата част от девойките на Вариана. Но едно независимо чудо, с много труден характер.

Понякога Сия Тарас си казваше, че нейната малка Лизор е напълно способна да се оправя сама. В следващия момент си мислеше, че това е невъзможно. Тя е още бебе, никога няма да се оправи! След като размислеше. Сия стигаше до извода, че страховете й, както и надеждите бяха безпочвени. В Театриондия изобщо не липсваха помагачи (пропорцията на мъжете и жените, отговарящи повече или по-малко на това призвание, надвишаваше петнайсет процента от населението, срещу десет процента в Натилондия). А корпусът на преданите на кралицата (повече от половината от хората отдаваха по три-четири дни преданост на месец) напълно заслужаваше името си. Фактът, че Сия отиваше в Мара през Силбоа, както и нейната трета промяна със сигурност бяха допринесли много за успеха на девойката и за добрите чувства, които околните изпитваха към нея. Още повече че брат й, Джадин самотника, не желаеше да споделя популярността. Той продължаваше да се крие един господ знае къде и да живее както винаги като дивак. Но Сия не се тревожеше за сина си. Джидин бе мъж, готов да посрещне съдбата си. Неговото призвание бе рядко срещано, но интересно — дебнещ ловец. Той винаги умееше да открие различните служби, които напълно отговаряха на същността му.

Каква щеше да стане Лизор? Не се знаеше. Тя нямаше никакво определено призвание — нещо, което последните няколко години се случваше на все повече младежи в Ондия. Бе способна в най-различни области, но никъде — особено изявена, а и физическите удоволствия като че ли не я привличаха кой знае колко (Сия почти никога не я бе виждала да се люби, въпреки че бе много желана от младежите… и дори от момичетата). Всъщност можеше да се каже какво евентуално нямаше да стане. Лизор нямаше да бъде водач на игра, нито решител, нито носач на маски, нито занаятчия, нито мечтател, нито помагач, нито търсач на неща… Но Сия знаеше, че присъствието й с нищо не би решило проблемите на дъщеря й — ако приемем, че Лизор имаше проблеми — и че обществото като цяло трябваше да насочва младежите към развитие на тяхната същност и към осъществяването на заложбите им. А това общество почти винаги бе изпълнявало задачите си. Може би Сия наистина се чувстваше виновна, както й бе подсказал Абдан Юру. Или пък усещаше някаква липса? Вината не прикриваше ли липсата на нещо? И защо тая липса? Защото ще замина, ще напусна Ондия и ще опозная един нов живот, който ме плаши, затова ли? Защото бих искала да се чувствам незаменима, а не е така, нали? Защото не представлявам нищо за децата си и всъщност никой няма нужда от мен, нали? Но никой не е незаменим. Това е силата на нашето общество. Всеки помага на всекиго и никой няма нужда от точно определен човек. Това е силата или може би — слабостта? Е, няма съмнение, че подобно положение на нещата вреди на личните чувствени връзки. Но лошо ли е това? Най-важна е свободата, а ние сме свободни, както не е бил никой друг народ в цялата история на Земята… Дори някой помагач или предан, които са в постоянна услуга на обществото, могат да се оттеглят, без да оставят празнота. Те знаят, че местата им ще бъдат заети и че никой няма да страда особено от тяхното отсъствие. И това е добре. Нашият свят е постигнал едно почти идеално равновесие. Може би твърде идеално. Ще трябва да попитам маранците какво мислят по този въпрос. Но те може би не мислят нищо. Може изобщо да не се интересуват какво става извън крепостта им…