Мишел Жори - Празникът на промяната

— Каква лъжа е Мара? — попита Алазимунът, наблюдавайки жълтеникавите спирали, които се издигаха от лулата му, натъпкана с арко, тютюна на мечтателите — и Боро пушеше понякога такъв, — а не с клад или със скобсан, какъвто обикновено предпочитаха носачите на маски. Боро сви рамене: лъжата Мара — тези думи все още леко го жегваха. Въпреки всичко Лайна несъмнено имаше право.

— Мара не съществува! — яростно отговори младата жена. — Пет години обикалям пустинята. На север, на изток, на запад! Цели пет години… И не открих Мара!

— Ще я откриеш след третата си промяна — каза генералът.

— Няма да се променям повече — отговори Лайна.

Тя гледаше Боро със странна усмивка. Коя бе всъщност Лайна? Изведнъж сниши тон и попита почти смирено:

— Мога ли да се прибера с теб, Боро Уругало? Уморена съм. Страхувам се, че ще се разболея тук, сред пустинята. Бих искала…

— Ако Алазимунът е съгласен, аз нямам нищо против — каза Боро.

Генералът избухна в смях.

— Лайна, не знам дали ще намеря друга като теб, толкова сръчна, за да ми реше брадата. Но мисля, че ти и Боро имате много неща да си казвате. Тръгнете заедно… и не ме забравяйте веднага.

— Ако срещна някой кандидат за двайсет и четвърти Алазимун, ще ти го изпратя по специалната поща за дребни услуги — каза Боро.

— Остават ми най-малко още пет години да изкарам в пустинята. За да водя една несъществуваща война… Аз съм генералът на лъжите, Алазимунът на миражите. Имай милост към мен, Лайна!

Лайна се усмихна и се отпусна — погледът й се успокои, чертите й омекнаха. Тогава Боро разбра, че тя също бе носачка на маски. Драмата, която току-що изигра за него, бе изпитание, провокация или нещо подобно.

Но защо точно аз? Кой се интересува от Боро Уругало? И кой стои зад Лайна?

В началото на XXI век ръждивата проказа, болест по растенията, срещу която нямаше никакви средства, бе превърнала повече от половината планета в пустиня.

Един хубав ден, без видима причина, тя изчезна, но след като бе променила лицето на Земята по-дълбоко, отколкото два века история. Северна Америка вече не съществуваше. Петдесет-шейсет процента от Стария континент бяха опустошени… Дори една всеобща атомна война не би могла да унищожи повече хора и животни.

Вариана представляваше оазис, около двеста хиляди квадратни километра в една десет пъти по-голяма пустиня или по-скоро относително добре защитен архипелаг сред море от пясък и скали. Но и в самия оазис ръждивата проказа бе унищожила много растителни видове и бе оставила милиони хектара мъртва земя, която може би никога нямаше да се съживи. Дори зоните, които болестта не бе засегнала, бяха много бедни — защото изобщо си бяха такива, защото още преди проказата екологичното равновесие на по-голямата част от Земята бе нарушено (проказата може би беше просто следствие) и защото оцелелите флора и фауна чак сега, два века по-късно, започваха да се съвземат…

Анархистичното устройство на обществото, философията на пълната свобода и непринуденият начин на живот във Вариана бяха породени от сливането на двата фактора — изолацията и крайната бедност — и, без съмнение, с малко помощ от страна на съдбата, чиято същност оставаше неясна и която наричаха Ослобо Маслорово…

Земя, скъпяща своите плодове и свидлива на красотите си — такава беше Вариана. Нейните жители не дължаха почти нищо на природата. И ако при тези условия страната им бе гостоприемна, то това се дължеше на тяхната щедрост, на желанието да създадат една приветлива родина за самите тях и за всички, които търсеха такава, а не на богатствата на почвата или мекия климат. Тъй като Вариана бе разположена на юг, тя се радваше на много слънце. Слънцето, реките, водопадите и няколкото термални извора представляваха всъщност единствените енергийни източници на двете Ондии. Температурната разлика между деня и нощта бе много по-голяма, отколкото преди катаклизма, ето защо три четвърти от жилищата бяха подземни. Милиони световоди пренасяха слънчевата светлина на десет, двайсет, а понякога и на повече метри под повърхността и я разпространяваха непроменена из апартаментите, обществените сгради, улиците, парковете и градините (бяха успели дори да създадат значителни насаждения под земята). По този начин в голямата си част двете Ондии се разпростираха под кухи хълмове… На повърхността се намигаха главно ферми, магазини и работилници — всички обществена собственост, — което им придаваше повече вид на селски райони, отколкото на истински град. Навсякъде се издигаха вятърни генератори и преобразуватели на слънчевата енергия — широки огледала с форма на лопати.