Мишел Жори - Празникът на промяната

Добре изработеният церемониал даваше възможност да се печели време, без да се създава впечатление, че Алтаире бърза. Виновните бяха придружавани от тълкувател на закона, просителите — от помагач или предан, понякога и от двамата. От друга страна, символично окованите предани и помагачи от кралския съвет познаваха някои от лицата. Само кралицата и нейният секретар — млад негър, едната китка на когото бе окована, а другата свободна, можеха да преглеждат някои бележки. Съветниците и тълкувателите на закона бяха задължени да се явяват с празни ръце. В обществения живот на Вариана съществуваха много положения, при които обичаят не позволяваше да се използват документи за доказателство, справка, за припомняне или за каквато и да е цел. Същата неписана забрана обхващаше между другото и записването на човешкия глас, което се считаше за недодяланост. Тази практика водеше началото си от Едикта против бюрократите , който някои познавачи на историята приписваха на самия Основател, обаче младите тълкуватели на закона често оспорваха това твърдение. Едиктът, разбира се, не отричаше напълно стойността на документите. Просто по общо съгласие се ограничаваха да не ги употребяват в тържествени случаи… Що се отнася до виновните, те бяха голи, въпреки че обичаят изобщо не го изискваше. Това, че се представяха голи пред кралицата, бе знак на разкаяние и показваше желанието за промяна. Някои свободни просители също сваляха дрехите си в знак на смирение и усърдие. Така бе постъпил и Сол Вали, придружен от Белксан. „Трябва да докажеш на кралицата, че наистина искаш да се промениш“ — бе казал на Сол мислителят Ханг Ковалдес, който сега седеше окован отляво на Алтаире. Сол размишляваше цяла нощ в прегръдките на Белксан, твърде притеснен, за да може да заспи или да се люби. На зазоряване вече бе взел решение. „След моята промяна искам да бъда решител. Трябва веднага да се науча да решавам.“ Белксан одобри избора му, без обаче да крие тревогата си:

— Ще посмееш ли да се представиш гол пред кралицата, като виновен?

— Интересува ме само едно нещо — да се променя. И само кралицата може да ме спаси. Ще се явя гол пред нея и тя ще разбере, че наистина искам да се променя…

Вентилаторите раздвижваха въздуха в съдебната зала. Разпрашители насищаха с благовония атмосферата. Световодите рисуваха в пространството въздушни, леки, безплътни форми — прозрачни пеперуди, паяжини в цветовете на дъгата, небе, отразено във вода, водорасли, гриви, ириси, въздушни нишки паяжина и снежни кристали… Високият, ясен глас на кралицата се издигаше сред тишината. Гласовете на съветниците, просителите и тълкувателите на закона й отговаряха с един тон по-ниско. Няколко музикални акорда отмерваха изказванията на Алтаире и даваха сигнал за почивките, които тя си разрешаваше около четири пъти на час.

В момента пред господарката стоеше с наведена глава млада мургава жена, на около трийсет години, висока, с италиански или гръцки тип красота. Обвинена, че е изоставила бебето си, тя се признаваше за виновна и желаеше промяната, наложена й от общността. Беше гола. Висока, красива, с наведена глава. Гола. Гъсто, къдраво руно образуваше на корема и между стегнатите й бедра вълнуващ черен триъгълник. Придружаваше я млад и стеснителен тълкувател на закона. Кралицата изглеждаше изненадана — този тип престъпления бяха от изключителна рядкост. Терминът „изоставила“ означаваше, че младата жена е искала да остави детето си да умре. Ако не е искала да го отгледа, можела е да го даде на помагачите и никой в нищо нямаше да я обвини. Заинтригувана, Алтаире се наведе към Ханг Ковалдес, окован малко под нея за една неудобна табуретка:

— Познаваш ли това момиче, Ханг?

— Запознах се с нейния случай. Алтаире. Теса не е родена във Вариана. Запазила е някои стари вярвания…

— Какво си направила, Теса? — попита кралицата.

Младата жена търсеше думи, за да отговори. Мина известно време. Устните й помръдваха, но от устата й не излизаше никакъв звук. Най-накрая произнесе с мъка:

— Исках да спася бебето от грижите на помагачите…

— Но защо, Теса? — попита внимателно кралицата. — То можеше да умре. Нали обичаше детето, Теса? Нали не искаше то да умре? Кажи ми, защо?

— Господи! — изстена Теса. — Аз… аз мислех, че синът ми е в божиите ръце. Аз не… Мислех, че само господ…

— Твоят бог библейският бог ли е?

— Да!

— Имаш право да вярваш в който си искаш бог, но синът ти пък има право да живее. Теса вдигна глава.