Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Реших, че сигурно още не си си легнала. Тръгнаха ли си всички?

— Преди няколко минути. Обаждаш се съвсем навреме. Какво стана с катастрофиралите деца?

Той въздъхна, преди да отговори. Не му се говореше за това. Не всички злополуки завършваха с благоприятен изход.

— Загубихме едното дете, но другото е добре. Понякога се случват и такива неща. — По гласа му обаче личеше, че всеки път преживява мъчително смъртта на негов пациент.

— Не зная как издържаш — рече тихичко Лиз.

— Такава ми е работата.

А той очевидно я обичаше. Особено когато усилията му биваха възнаградени с щастливото избавление на пациента, както ставаше в повечето случаи.

— Е, кога ще ходим на кино? — Не й остави дори време да помисли и да отговори. — Какво ще кажеш за утре вечер? Не съм дежурен, не съм и на повикване, а това се случва изключително рядко, повярвай ми. По-добре е да се възползваме от тази възможност. Дали да не съчетаем киното с пица?

— Най-доброто предложение за тази вечер… за тази година. — Лиз се усмихна. — На мен лично ми харесва.

— На мен също. Ще мина да те взема в седем.

— До утре, Бил. И ти благодаря за поканата. Дано остатъкът от дежурството ти да мине по-спокойно.

— Желая и на теб спокойна нощ — ласкаво рече той. Беше си спомнил за проблемите й със съня.

Тя затвори телефона с усмивка и в този момент Питър влезе в кухнята. Той я изгледа, а след това повдигна въпросително вежди.

— Какво беше това?

— Нищо важно — неопределено отвърна тя.

Питър обаче продължи да я наблюдава съсредоточено. Не й повярва. В следващия миг изведнъж разбра и се ухили широко.

— Беше Бил Уебстър, нали, мамо? Кажи ми истината. Той беше… нали?

— Да. Може би. — Тя го изгледа глуповато.

— Казах ти, че те харесва. Това е страхотно!

— Кое е страхотно? — попита Мегън, която тъкмо влизаше в кухнята. Керъл вече бе заредила съдомиялната машина, а по-малките деца си легнаха веднага след като гостите си тръгнаха.

— Моят лекар харесва мама — с очевидно задоволство обяви Питър. Той много харесваше Бил.

— Какъв лекар? — Мегън изглеждаше изненадана от думите на брат си.

— Онзи, който спаси живота ми, глупаче. Кой друг?

— Какво искаш да кажеш с това, че харесва мама? Какво точно означава това?

— Означава, че току-що й се обади.

— За да я покани на среща! — Мегън, искрено ужасена, местеше поглед между Питър и майка си.

— Не зная. На среща ли те покани, мамо? — Той като че ли се забавляваше, но не и Мегън.

— Нещо такова — призна Лиз, а Мегън изпадна в ярост. — Утре ще ходим на кино.

Нямаше смисъл да крие от тях. И бездруго щяха да го видят на следващия ден. Освен това нямаше нищо за криене. Той беше приятен мъж. Пък и беше лекар на Питър. Двамата бяха просто приятели и тя бе сигурна, че зад предложението му да гледат заедно един филм и да похапнат пица не се крият някакви сладострастни намерения.

— Не е кой знае какво. Просто си помислих, че може да е забавно — опита се да се оправдае тя, но Мегън продължи да я гледа с блеснали от гняв очи.

— Това е отвратително. Ами татко!

— Какво за татко? — веднага се намеси Питър. — Него вече го няма. Но мама е жива. И не може да прекара целия си живот в грижи за нас.

— И защо не? — Мегън не разбираше доводите му. А онова, което разбираше, никак не й харесваше. По нейно мнение на майка й не й трябваха срещи. — На мама не й е нужно да излиза — заяви тя, обръщайки се едновременно към Питър и Лиз. — Тя си има нас.

— Точно това казвам и аз. Тя има нужда от нещо повече в живота си. В края на краищата допреди година, освен нас тя имаше и татко.

— Това е различно — упорито заяви Мегън.

— Не, не е — настоя Питър.

Майка им стоеше и ги наблюдаваше, заинтригувана от възникналото противоречие. Мегън неотстъпчиво твърдеше, че Лиз не трябва да излиза с други мъже, а Питър настояваше, че в живота й трябва да има нещо повече от работа и грижи за децата. Мнението му се припокриваше изцяло с това на Бил, който я бе поканил да излязат, подтикван именно от убеждението си, че тя има нужда и от развлечения. За Лиз обаче бе повече от очевидно, че Мегън се чувства застрашена от перспективата в живота на майка й да се появи мъж, който не е неин баща.

— Какво си мислиш, че би казал татко, ако знаеше, че излизаш с друг мъж, мамо? — направо я попита дъщеря й.

— Аз мисля, че би казал, че е крайно време да го направи — простичко започна вместо нея Питър. — Изминаха почти девет месеца от смъртта му и тя има право да се забавлява. По дяволите, когато миналата година почина майката на Анди Мартин, баща му се ожени отново само след пет месеца. А мама дори не е поглеждала към друг мъж през цялото това време.