Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Не, но голяма част са точно такива, а майките им са още по-лоши — неотстъпчиво заяви той и Лиз се разсмя.

— Дали да не сляза от колата, преди още да си открил истината за мен, или ще ми гласуваш доверие и все пак ще ме заведеш на вечеря?

— Знаеш какво имам предвид — не отстъпваше Бил. — Колко семейства познаваш, които живеят щастливо? Ама наистина щастливо? — направо попита той.

Ако се съдеше по думите му, той беше абсолютен циник и заклет ерген.

— Моят брак беше щастлив — отвърна простичко тя. — Двамата бяхме много щастливи в продължение на много години.

— Е, повечето хора обаче не са и ти го знаеш — продължи Бил, опитвайки се да я убеди.

— Така е. Прав си. Повечето хора не са чак толкова щастливи, но има и такива като нас.

— Те обаче са дяволски малко — заключи той, когато стигнаха пред ресторанта. Веднага ги настаниха на масата им и Лиз го изгледа предпазливо.

— От какво са породени тези твои ужасни представи за брака, Бил? Толкова ли лошо беше докато бяхте женени?

— По-лошо. Когато всичко приключи, двамата вече се мразехме. Не съм я виждал оттогава. Нямам и желание. А ако все пак реша да й се обадя, тя сигурно ще ми затвори телефона. Толкова ужасен беше съвместният ни живот. И не смятам, че сме били някакво изключение.

Той очевидно вярваше в онова, което говореше. Лиз обаче не можеше да се съгласи с него.

— Напротив. Били сте точно изключение — спокойно възрази тя.

— Ако наистина е така, ти щеше да останеш без работа.

Тя се разсмя на забележката му, след което двамата си поръчаха пица с гъби, пеперони и маслини. Не съжалиха за избора си, защото пицата се оказа разкошна. Успяха да изядат обаче едва половината — тя беше огромна — и сервитьорката им донесе кафе.

Двамата разговаряха за много неща — за медицина и право, за специализацията на Бил в Ню Йорк и за това колко много му бе допаднал големият град, за пътуването на Лиз и Джак из Европа, за прекрасните градове, които бяха посетили, и за специалното й отношение към Венеция. Засегнаха много теми, но тя продължаваше да си мисли за отношението му към брака и семейството. Бил очевидно имаше твърдо и непоколебимо мнение по този въпрос. И Лиз изпитваше съжаление към него, защото съвсем съзнателно се бе лишил от начин на живот, който тя боготвореше. Тя самата за нищо на света не би се отказала от годините брачен живот, нито пък от децата си. Знаеше, че без тях животът й би бил ужасно празен, и подозираше, че животът на Бил е точно такъв — лишен от смисъл и съдържание. Единственото, което го интересуваше, бе работата му, хората, с които работеше, и пациентите, за които се грижеше. Не беше малко, но по нейно мнение не стигаше, за да се запълни цял един живот. Разговорът обаче не се върна повече на тази тема. Вместо това заговориха за филми.

Оказа се, че Бил има много еклектичен вкус — обичаше чуждите филми, падаше си по сериозното художествено кино, но харесваше и някои от комерсиалните американски хитове. Лиз му призна, че харесва филмите, които обикновено гледаше заедно с децата — все комерсиални филми и екшъни. Тя много обичаше да ходи на кино заедно с тях. Но сега си даде сметка, че след смъртта на Джак почти не бе излизала заедно с децата си. Винаги беше на тяхно разположение у дома, но вече рядко ги извеждаше навън. Обеща си, че съвсем скоро ще поправи този свой пропуск. От дълго време не бяха правили нищо заедно, а моментът за това вече бе настъпил.

Когато Бил я закара до дома й, Лиз го покани да пийнат по нещо. Той обаче й отказа с обяснението, че на следващия ден трябва да става много рано. Трябваше да, се яви в болницата в шест и Лиз си даде сметка, че бе закъснял заради нея. Вече минаваше единадесет часа и на сутринта сигурно щеше да се чувства уморен. Тя му се извини, но той посрещна думите й с усмивка.

— Мисля, че си струваше.

Лиз остана изненадана от думите му, но и зарадвана от отношението му. Беше прекарала приятна вечер. Благодари му, а той обеща скоро да й се обади отново.

Колата му потегли по алеята и Лиз влезе в къщата. Питър и Мегън все още не си бяха легнали и в мига, в който влезе вътре, Лиз осъзна, че ще бъде подложена на разпит.

— Целуна ли те? — обвинително попита Мегън.

В думите й се долавяше неодобрение. И отвращение.

— Разбира се, че не. Та аз почти не го познавам.

— Не би било разумно да го прави още на първата среща — мъдро заяви Питър и майка му се разсмя.

— Много съжалявам, че ще ви разочаровам, деца, но двамата с Бил сме само приятели. Смятам, че той много внимава да не се обвързва емоционално. Работата му е най-важното нещо в живота му. За мен пък вие сте най-важните. Така че няма от какво да се притесняваш, Мегън — твърдо заяви Лиз.