Даниел Стийл - Домът на надеждата

Думите на Питър бяха честни и справедливи, но Мегън се разстрои още повече.

— Ще се омъжиш ли за този доктор?

— Не, Мегън — тихичко отвърна Лиз. — Нямам намерение да се женя за когото и да било. Възнамерявам единствено да похапна пица и да гледам филм. Едно твърде безобидно намерение.

За нея обаче бе интересно да си даде сметка за яростния начин, по който децата й реагираха на това нейно излизане — както за, така и против. Накара я да се замисли и тя върху онова, което възнамеряваше да направи.

Вървеше бавно нагоре по стълбите към спалнята си и се чудеше дали не греши. Правилно ли беше да излезе с Бил? Не беше ли прибързано? Неуместно? Не й ли беше още рано за срещи! Но тя не отиваше на среща с Бил. Двамата щяха само да вечерят заедно и да отидат на кино. Пък и определено не възнамеряваше да се жени нито за него, нито за когото и да било друг. Не можеше да си представи, че след Джак би могла да са омъжи за друг. Той беше съвършеният съпруг и Лиз беше сигурна, че не съществува друг мъж, който да може да се мери с него в това отношение. Предстоеше й просто една вечер извън дома, а Бил беше само приятел.

Мегън обаче все още бе войнствено настроена, когато Бил пристигна, за да вземе майка й точно в седем часа на следващата вечер. Тя го изгледа яростно и след като го пусна да влезе, изтрополя нагоре по стълбите, вдигайки невъобразим шум. Изобщо не го поздрави, нито пък се представи. Наложи се Лиз да се извинява за грубостта на дъщеря си. Джейми обаче компенсира нейното отношение в мига, в който слезе от горния етаж и поздрави Бил с широка усмивка. Детето очевидно се радваше да го види.

Бил му се усмихна в отговор и веднага поведе разговор.

— Забавлява ли се на празненството снощи? — попита го Бил и погали копринено меката му косица.

— Много. — Джейми кимна доволно. — Само че изядох твърде много хамбургери и ме заболя стомахът. Преди това обаче беше много забавно.

— И на мен така ми се стори — съгласи се Бил, след което се престори на уплашен. — Ти няма да ми биеш инжекции, нали, Джейми?

Детето се разсмя на шегата. Бил го попита дали някога е пускал хвърчило във въздуха и Джейми му призна, че не е.

— Някой ден трябва да дойдеш да си поиграеш с моето — покани го Бил. — Аз имам много голямо хвърчило. Направих си го още на времето, като бях момче, но то лети наистина добре. Някой ден ще отидем заедно на плажа и ще го пуснем във въздуха.

— Много бих искал — заяви Джейми. В широко отворените му очи блестеше огромен интерес.

Рейчъл и Ани слязоха, за да го поздравят, но Мегън не се появи повече. Тя очевидно се цупеше в стаята си, ядосана на майка си. Питър беше навън с приятели и Бил помоли да го поздравят. Джейми обеща, че непременно ще предаде поздравите веднага щом Питър се върне у дома.

— Имаш страхотни деца — с възхищение рече Бил. — Не зная как го постигаш.

— Лесно. — Тя се усмихна и се настани в удобния мерцедес. — Просто много, ги обичам.

— Като те слуша човек, би си помислил, че всичко е много лесно, но в действителност не е точно така. Изобщо не мога да си се представя в подобна роля — заяви той. Говореше така, сякаш ставаше дума за трансплантация на черен дроб или пък сложна сърдечна операция. Според него семейният живот беше болезнен, труден и неизменно имаше фатален край. Винаги бе гледал на бащинството като на неразгадаема мистерия.

— В каква роля! — попита го Лиз.

Той запали колата и пое на заден ход по алеята пред къщата.

— В ролята на съпруг и баща. На теб като че ли не ти коства никакви усилия, но аз чудесно зная, че не е така. Човек трябва да е добър в тази област. То е вид изкуство. И, що се отнася до мен, намирам, че е далеч по-трудно от практикуването на медицина.

— Човек се учи с времето. Децата сами те учат как да постъпваш.

— Изобщо не е толкова просто, Лиз, и ти го знаеш. Повечето деца се държат като малолетни престъпници, взимат наркотици, напиват се. Ти си голяма късметлийка щом си могла да отгледаш пет толкова добри деца.

Бил включваше и Джейми в това число. Точно както правеше и Лиз. Той беше страхотно дете въпреки ограниченията си. Просто се нуждаеше от малко повече грижи и внимание в сравнение с другите деца. Тя трябваше постоянно да го държи под око, за да е сигурна, че няма да се нарани по невнимание, да направи нещо опасно и неразумно, или пък просто да се изгуби.

— Струва ми се, че представите ти за децата не са съвсем верни — заяви тя докато пътуваха към града. — Повечето от тях не са чак такива хулигани, каквито ги описваш.