Даниел Стийл - Домът на надеждата

Децата наистина като че ли се забавляваха добре. Изглеждаха щастливи от присъствието на приятелите си. От Коледа насам за пръв път посрещаха гости в дома си.

— Когато бях дете, и аз се радвах на празниците. С годините обаче започнах да ги възприемам просто като работни дни.

Лиз си помисли, че животът му е твърде самотен, но на него очевидно му харесваше. Докато Питър беше в болницата, тя забеляза, че Бил е постоянно там, а това я караше да цени още повече жеста, който бе направил, отбивайки се на тяхното празненство.

— А ти какво правиш в свободното си време, когато не работиш и не се грижиш за децата си? — Той я погледна с интерес, а тя се разсмя, преди да отговори.

— Свободно време? Искаш да кажеш, че животът не е само работа и грижи за децата? Не съм сигурна, че си спомням какво е това свободно време.

— Може би трябва да ти се напомни — нехайно подхвърли той. — Кога за последен път си ходила на кино?

— Хммм… — тя се замисли и поклати глава. Трудно й беше да повярва, че е минало толкова много време. Няколкократно бе карала децата до киносалона в Мил Вали, ходила бе да ги прибира след прожекцията, но тя самата не бе гледала филм от месеци. — Струва ми се, че за последно бях на кино в Деня на благодарността…

С Джак, естествено. Всяка година след официалния обяд двамата излизаха, за да отидат на кино. В тяхното семейство това бе една от дългогодишните традиции.

— Може би бихме могли да гледаме някой филм заедно — с надежда рече Бил, но в този момент пейджърът му иззвъня и той погледна към колана на панталона си.

Номерът, изписан на дисплея, му подсказа, че става дума за спешен случай. Той извади клетъчния си телефон и позвъни в болницата. Изслуша внимателно какво имаха да му кажат, инструктира ги какво да правят, а след това, с изписано на лицето разочарование, се обърна към Лиз:

— Положението наистина е критично, Лиз. Няколко хлапета пострадали при челен удар. Най-добре е да тръгвам веднага. Надявах се на един хамбургер и още малко време с теб. Ще трябва да ме извиниш.

— А защо да не ти дам един хамбургер за из път? — предложи му Лиз и го поведе към портата в задния двор.

Барбекюто бе разположено точно до нея. Тя помоли Питър да завие един хамбургер във фолио, подаде го на Бил, след което го изпрати до колата му — десетгодишен мерцедес. Бил очевидно притежаваше добър вкус, макар че човек едва ли би отгатнал това, съдейки по болничните дрехи и чехлите, с които се разкарваше през повечето време. Днес обаче бе облечен с безупречно изгладени дънки и лъснати до блясък мокасини. Косата му също бе идеално сресана.

— Благодаря за хамбургера. — Той се усмихна. — Ще ти се обадя, за да идем на кино. Може би следващата седмица?

— С удоволствие — отвърна тя и отново изпита стеснение, почувствала се изведнъж много млада. От години никой мъж не я бе канил на кино. Но какво толкова, по дяволите! Той беше приятен и почтен мъж. Освен това имаше право — тя трябваше да излиза по-често от къщи.

След като Бил си тръгна, Лиз се спря, за да поговори с Виктория, която не пропусна да отбележи кратката му поява.

— Симпатяга е — със закачлива усмивка заяви Виктория. — И те харесва.

— И Питър твърди същото. — Лиз се усмихна, но веднага след това изражението й стана сериозно. — Той е страхотен лекар.

— Покани ли те да излезете? — направо я попита приятелката й, а в гласа й се прокрадна надежда.

— Не ставай глупава, Вик! Ние сме само приятели…

Истината обаче бе, че той наистина я бе поканил да излязат, и Лиз с изненада установи, че не й се иска да го признае пред приятелката си. Тази покана не означаваше нищо. Просто едно кино. Излизане, което може да не се повтори никога повече. Лиз си каза, че не си струва да споменава за това пред Виктория, след което се отдалечи, за да побъбри и с другите гости.

Празненството продължи часове. Минаваше единадесет вечерта, когато си тръгнаха и последните гости. Бяха сервирали първокласна храна, виното бе повече от достатъчно и хората бяха останали изключително доволни. Всички се бяха забавлявали чудесно. Децата й помогнаха да почисти и внесе вътре празните чаши. Лиз си мислеше за прекарания ден и се радваше, че бе решила да организира това парти.

Тъкмо помагаше на Керъл да зареди съдомиялната машина, когато телефонът иззвъня. Лиз с изненада погледна часовника — минаваше полунощ и тя просто не можеше да си представи кой би могъл да им звъни по това време.

Вдигна телефонната слушалка, като се питаше дали някой от гостите не е забравил нещо в дома им, но се изненада, когато чу познатия му глас. Обаждаше се Бил, за да й благодари за партито.